Заради своите интереси Русия играе двойствена роля

Съединението на Княжество България с провинцията под турско управление Източна Румелия е единственото дело, което българският народ е извършил, без да се съобразява с решенията, а и с твърде изменчивите настроения на Великите сили. Едни от тях го подкрепят. Както ще се окаже само на думи. Други са категорично против него. Българите обаче настояват на своето и постигат мечтата си, с което нарушават Берлинския договор.

За сливането на двете части на България започва да се говори още след краха на Кресненско-Разложкото въстание. То избухва заради опасенията, че България ще остане само на север от Балкана. Конгресът в Берлин ги потвърждава. Веднага след него в провинция Източна Румелия се създават гимнастически дружества - наименование, под което всъщност се крие подготовката на въоръжени чети. Те трябвало да бъдат готови за действие в подходящ момент за

присъединяване както на Южна България, така и на Македония

Идеята е на генерал Скобелев, подкрепена и от ген. Тотлебен. Историографът Димитър Маринов, по-късно директор на Народната библиотека и основател на Етнографския музей, споменава като техни членове 20 000 души от 18 до 40 години. Още толкова щели да се присъединят и от Северна България за постигане на българския национален идеал. Това обаче е докладвано на император Александър II и той изпраща в Пловдив и Търново генерал Обручев с два манифеста към българите от двете части на Балкана да мируват и да се съобразяват със създаденото положение. Допълва, че то било временно и преходно и трябвало да имат вяра в него кога ще го измени. Българите от Южна България съвсем не се успокояват и изпращат делегация до княз Александър Батенберг. Той решава, че Съединението трябва да се отложи.

Скоро след убийството на Александър III през април 1881 г.

руснаците отново подхващат темата за съединение.

В Хасково с пари от руското консулство на 1 януари 1883 г. започва да излиза в. “Съединение”. Негов редактор е Петър Берковски, съратник на Левски, но и първият българин, удостоен със звание в руската императорска армия. Около него пък се групира Народната партия на братовчедите Гешови – Иван Евстратиев и Иван Стефанов.

В началото на 1884 г. в Пловдив за руски консул е назначен Александър Сорокин. Той действа за Съединението така, както вече го разбира Русия - да го подготви, но то трябва да предшества детронирането на княз Александър Батенберг. През април в Пловдив е свикан голям митинг за подкрепа на обединяването, но на него твърде често се чуват викове: ”Да живее руският царI”. Подобни митинги се свикват и в градовете на Северна България. Над 5000 души присъстват на този в София. В края на април Народната партия на свой конгрес решава да изпрати двама делегати из Европа, за да поднесат на европейските правителства решение за едно бъдещо съединение. Избрани са председателят Иван Ст. Гешов и казанлъшкият търговец на розово масло, но завършил икономика в Париж Христо Христов. Идеята е подхвърлена от английския консул Джонс, който казва на Гешов да отидат в Европа и да пледират.

Гешов е песимист и отвръща, че никой няма да приеме

ексцентрик и пияница, както го характеризира Симеон Радев, продължава, че това няма значение и е важно да се разбере, че българите не смятат Берлинския конгрес за нещо неприкосновено. Двамата обаче като упорити българи отиват най-напред в Лондон. Лидерите на Либералната партия, наследница на Партията на вигите, ги посрещат съчувствено, но не им дават обещания за подкрепа. В Париж пък още с пристигането им става ясно, че никой няма да ги приеме. На връщане спират във Виена и питат руския посланик княз Лобанов дали да отидат до Петербург. Той им отговаря, че няма нужда, защото в Русия българските желания добре се знаели, но моментът за нарушаване на Берлинския договор никак не бил подходящ. Безславно Гешов и Христов се завръщат в България. Срещат се с княз Батенберг, който им повтаря руската позиция. След тази мисия се разбира, че водачите на Народната партия няма да свършат кой знае колко за Съединението и сред хората в Южна България те си спечелват прозвището “лъжесъединисти”.

Идеята, този път доста решително, се поема от Захари Стоянов, установил се в Пловдив през 1882 г., Иван Стоянович-Аджелето, Иван Андонов и техни приятели, както и младите македонци преселници Никола Генадиев и Андрей Ляпчев.

С огнения си темперамент и образното си слово Захари Стоянов бързо разпалва отново народните въжделения. Той вече е основал Българския таен революционен комитет в дома си и е станал негов председател. По-късно в него са включени Коста Паница, Димитър Ризов и д-р Георги Странски, чиято роля за Съединението, както и тази на Стефан Стамболов мнозина изследователи смятат за второстепенна.

На Гергьовден през 1885 г., имен ден и на гръцкия крал Георгиос, сънародниците му, установили се в Пловдив, провесват от къщите си националното си знаме. Българите минават, изпокъсват ги и ги запалват. Недоволството е насочено и към генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, женен за гъркиня и в чиято къща се говорело само на езика на Аристотел. Стига се до безредици и ръкопашни боеве. След две седмици българските интелектуалци в града уведомяват генерал-губернатора, че ще честват Деня на Ботев, както са го правили преди мирно и тихо. Той издава заповед за забрана, тъй като съвпадал с рождения ден на султан Абдул Хамид. Отново настават бунтовни безредици. Захари Стоянов в края на май започва да издава в. “Борба”, в който пламенно ратува за съединение.

В края на юни княз Батенберг заминава на сватбата на брат си Хайнрих с Беатрис, дъщеря на английската кралица Виктория. Българският княз има разговор с нея и след завръщането му се появява версията, че тя изразила пред него пълна подкрепа за замисленото дело. Дали е така, няма да разберем, но е факт, че

Великобритания подкрепя дипломатически Съединението

Подготовката върви в пълен ход. На 17 юли на Бузлуджа се отбелязва годишнината от смъртта на Хаджи Димитър.

Присъстват групи както от Северна, така и от Южна България. Още на върха, а и по обратния път, те развяват знамена, на които е изобразен лъв, тъпчещ полумесец. В Казанлък пък в кафенето, пред което на масите са седнали Захарий Стоянов и Продан Тишков-Чардафон, започват да скандират “Да живее Съединението. Долу пашата.” И така преминават през целия град.

След това тайният комитет взема решение Съединението да се извърши на 26 септември, според други сведения – на 15-и. На 2 септември обаче Панагюрище се разбунтува срещу румелийската власт, вдигат се познатите лозунги “Да живее княз Александър. Да живее Съединението.” Организаторите са арестувани, но в тяхна защита излиза целият град и околийският началник издава заповед да бъдат освободени. Спешно се събира комитетът и решава четите, начело с Голямоконарската, да тръгнат и обсадят Пловдив. Първоначалният замисъл е да се убие генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич, но той е променен, след като в тъмна нощ е арестуван в дома му по пижама.

Заради това Захарий Стоянов му лепва прякора Треперко паша. В интерес на истината при ареста си той казва: “И аз съм българин, момчета.” И остава жив.

По това време княз Александър Батенберг е в двореца си в Сандрово. Той е бил на военни маневри в Шумен, които са завършили на 30 август. Там го посещават майор Муткуров, изпратен от шурея си Стефан Стамболов, и Димитър Ризов. Майорът го убеждава, че най-скоро ще бъде извършено Съединенето на България от негово име и той трябва да го приеме.

Батенберг отговаря, че се е посветил на интересите на българския народ, но и се колебае как ще реагира Европа.

Спомня си и думите на руския външен министър Гирс, с когото се е срещнал по-рано на връщане от маневри в Пилзен, че сега не е времето. Минава му през ума, че ако го подкрепи, то това ще предизвика неговата абдикация и моли за отсрочка на това велико дело. Не се съобразяват с него и вестта за Съединението заварва българския княз на морския бряг. Той веднага тръгва за Търново. Оттам издава своя указ и се отправя за Пловдив.

Великобритания подкрепя Съединението. Русия, която на думи, а и на действия, е направила доста за него, е против. Тя преследва своите интереси – трябвало е да стане, когато тя каже и с това да засили своето влияние в България. Българска делегация, начело с митрополит Климент и Иван Е. Гешов, отива при император Александър III, който е в Копенхаген. Той ги изслушва учтиво и им заявява, че с това си действие българите са го поставили в много затруднено положение. Германският канцлер Бисмарк настоява да се спазва Берлинският договор, но за това всички Велики сили трябвало да са единодушни, което не става. Франция е против и подтиква Сърбия да започне война с България с мотива, че обединената ѝ съседка ще е заплаха за нея. Опасенията на българите, че Турция ще ги нападне, не се оправдават. Великият везир Саид паша и познатият от плевенската епопея Осван паша настояват да нападнат България. Султан Абдул Хамид попарва мераците им със спомена за събитията, породени от 1876 година.

Князът: Любимият ми народ посрещна с такава радост това велико събитие

На 8 септември той издава указ

“Ний Александър I с Божия милост и народната воля княз на Северна и Южна България.

Да бъде известно на Моя любезен народ, че на 6 того жителите на така наречената Источна Румелия след свалянето на тамошното досегашно правителство и избирането на друго привременно, обявиха съединението на Источна Румелия с Княжеството и единодушно Ме прогласиха за княз и на тая област.

Като имам предвид благото на Българский народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането на историческата му задача, Аз признавам съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.

Като приемам Управлението на тая Българска Област, Аз обявявам, че живота, имота и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазването на реда и тишината са наети всички потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва с всичката строгост на закона.

Надявам се, че любимият ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава радост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие за заякчаването на святото дело – съединяването на двете Български Области в една държава и ще бъде готов да направи всичките жертви и усилия за запазване на единството и независимостта на милото Ни Отечество. Нека Бог да бъде на помощ в това трудно и велико предприятие. Издаден в старата Българска Столица Търново днес на осмий септемврий хиляда осемстотин осемдесет и пета година.

Александър”

(Текстът е без корекции, по оригинала.)

Княз Головин: Имаше заговор за сваляне на княза

Руският княз е участник в Руско-турската освободителна война, член на политическия кабинет на княз Батенберг, а по-късно и негов частен секретар.

“Ние си вспомнихме мисълта на Аксакова, който в едно от своите писма ми казваше, че князът трябва да направи нещо велико, за да привлече към себе си сърцата и да стане популярен и заслужен пред народа. Това велико дело можеше да бъде съединението на България с Източна Румелия, толкова желателно за целия български народ, за което няма съмнение, че той ще остане вечно благодарен на княза. При това на мен и на Паница, даже през ума не мина, че съединението на двете Българин може да предизвика враждебни чувства от страна на Русия.

Ние знаехме, че покойния Цар Освободител Александър II е давал на княза Александра съвет да се съедини България с Източна Румелия със собствени сили. При това той му обещал морална поддръжка.

Вследствие на гореизложеното, ние не можахме да допустнем и мисъл, че неговият наследник, император Александър III, ще бъде на друго мнение, толкова повече, че руските консули в Източната Румелия до последната минута поддържаха идеята на съединението съвършенно открито, а те според нашето скромно мнение не би могли да вървят против волята на техния самодържавен дар.

Още преди празника на Кирил и Методий Паница ми съобщил, че почвата за съединението, подготвена от руските консули, е твърде благоприятна, и че между българете могат да се намерят само единици, които да се решат, заради лични сгоди, да се противят на съединението.

“Всичко това е прекрасно, каза подполковник Чичагов, но знае ли княз Александър, че против него съществува заговор в София и че въпросът за неговото сваляние е решен принципално. Аз бях в София свидетел на преговорите помежду г. Кояндера и П. Каравелова, които са напълно солидарни в тази работа, и в настоящето време обсъждат само детайлите. Ако княз Александър не изгони Каравелова от министерството, то последният ще изгони княза от България.

Князът много го радваше желанието на румелийското население да се тури под неговото управление, но той постоянно задаваше въпрос: как ще погледне на това Европа, като беше уверен, че Русия не може ла излезе сама против себе си, т. е. с други думи против онова дело, което тя в продължение на толкова години тъй последователно и упорито е създавала.

След маневрите в Пилзен, княз Александър е имал свиждане във Франценсбад с руския министър на външните дела, г. Гирс, комуто той разясни истинското положение на работите в България, като не замълча за интригите на Кояндера и въобще на русите в България против него. Г. Гирс уверил княза, че на всичките тези интриги ще бъде турен край, но в същото време заявил, че интересите на руската политика изискват да се поддържа мир и спокойствие на изток, затова съединението на България с Източна Румелия сега не е навреме.

Княз Александър му отговори, че действително нему е известно непоколебимото желание на българския народ да се съедини, което желание се поддържа от руските консули, но той няма известие за това, че туй желание е узряло и че може да се очаква неговото изпълнение в едно близко бъдеще. И княз Александър е казал същата истина, защото до онова време той нищо не знаеше за решенията на пловдивските революционери.

(Текстът е без корекции, по оригинала.)