Понеже напоследък се хващам в някакъв нагон към самопризнания, ще продължа, без повече да го увъртам ненужно. Едно от най-трудните неща за мен, които ме измъчват в българската книжовност, литература, поезия и театър, е приповдиганият и хистрионичен патос. Преувеличеният, свръхдраматичен, позьорски и наблягащ на "високите емоции", на възвишеността образ, който жестикулира и крещи за внимание и значимост, хвърляйки се на издигнатият от самия него подиум в конвулсивни пози, сякаш, за да му бъде тука и сега признато, незабавно безсмъртие.

Ето това ме кара понякога да отвръщам очи от тази бутафория, претендираща за високо изкуство, за духовен свят, за заставане над "простолюдието" и да се затварям в скептицизъм и респект към стоиците между нас. А то, простолюдието, състоящо се от обикновени хора, с честно и непозьорско отношение към езика и изкуството, мълчат в подножието на "високата сцена" и след това, един по един, се разотиват. С тях тръгвам и аз.

*От фейсбук