Скорошното втвърдяване на позицията на руския президент Владимир Путин по отношение на Украйна накара някои критици да твърдят, че срещата с Доналд Тръмп в Анкъридж е била чиста загуба на време.

Някои дори заявиха, че Тръмп фактически се е предал на Путин по време на срещата, като направиха задължителните сравнения с умиротворяването на Адолф Хитлер от Невил Чембърлейн в Мюнхен през 1938 г. Това пише в свой анализ в американското списание за международни отношения The National Interest Аарон Уес Мичъл. Той е директор на The Marathon Initiative и бивш помощник-държавен секретар на САЩ за Европа.

"Това е погрешно тълкуване на историята и лош анализ. Всъщност дипломацията на Тръмп с Путин беше ход, който можеше да промени играта и да донесе значителни стратегически дивиденти в бъдеще. Като се фокусират върху преките резултати за Украйна, критиците пропускат както основната логика на ходовете на Тръмп, така и потенциалните ползи за националните интереси на САЩ и международната стабилност", посочва Мичъл. 

"Първо, разговорите с Русия помагат за намаляване на най-голямата опасност, пред която е изправена Америка, а именно възможността за война на няколко фронта, която е извън непосредствените възможности за победа. Причината да се озове в това затруднение е, че САЩ и Европа не използваха последните четири години, за да увеличат производството на отбранителна техника, докато руснаците (и китайците) го направиха", твърди той.

"Пентагонът смята, че ще отнеме между 3 и 18 години, за да се възстановят ключовите боеприпаси, които са били изпратени в Украйна. Най-бързият начин да се засили възпиращият ефект в Източна Азия е да се стигне до развръзка в Източна Европа. Дори и това да не се случи бързо, фактът, че САЩ са начело на мирния процес и принуждават страните да седнат на масата за преговори, означава, че китайците трябва да приемат, че ще имаме по-голяма свобода на действие в Азия, отколкото преди", казва Мичъл. 

"Второ, Анкъридж трябва да се разглежда в контекста на цялостната стратегия на Тръмп, която ограничава геополитическото поле за маневри на Путин. Още преди двамата да седнат на масата в Анкъридж, екипът на Тръмп използва стратегическа дипломация, за да убеди арабите да поддържат глобалните доставки на петрол (по този начин намалявайки държавните приходи на Русия), да убеди европейците да предприемат най-голямото увеличение на разходите за отбрана в съвременната история (от 2% до цели 5%) и да убеди Армения и Азербайджан да сключат мир (отслабвайки влиянието на Русия в собствения й заден двор).

Тези ходове, заедно с преодоляването от страна на Тръмп на пропуските от ерата на Байдън по отношение на банковите санкции, свързани с енергетиката, и усилията да се предвиди намаляване на подкрепата на Пекин за Русия като част от всяко бъдещо търговско споразумение между САЩ и Китай, означават, че Съединените щати с една ръка затягат винтовете, а с другата подтикват Русия към масата за преговори за мир. Това е точно обратното на подхода на президентите Барак Обама и Джо Байдън към Русия, като и двамата направиха предварителни отстъпки, за да улеснят взаимодействието с Путин. Байдън даде зелена светлина на "Северен поток 2" и замрази помощта за Украйна през 2021 г. Обама отмени програмите за противоракетна отбрана в Полша и Чехия, не успя да привлече Путин под отговорност за войната в Грузия и подкрепи членството на Русия в Световната търговска организация", пише още бившият помощник-държавен секретар на САЩ за Европа.

"По-реалистичният подход на Тръмп прави срещата Анкъридж много по-възможна за постигане на крайни резултати, отколкото тази между Байдън с Путин в Женева през 2021 г. или срещата на Обама с Путин в неговото имение извън Москва през 2009 г.

Трето, дипломацията на Тръмп принуждава всички страни в украинската бъркотия да преразгледат картите си и да преосмислят предишните си позиции. Тиктакащият часовник на Тръмп принуди Путин да се откаже от предпочитания от него начин на отказ да сътрудничи, принуждавайки го или да игнорира Съединените щати и да понесе последствията, или да се ангажира и да рискува да наруши старата поговорка, че "който говори пръв в преговорите, губи", казва Мичъл.

"По-твърдият подход на Тръмп към Украйна изведе страната от предпочитания от нея режим на отказ от преговори, докато разчиташе на неограничени доставки от Запада. И принуди нейните лидери да обмислят сериозно какво са готови да жертват в името на необходимостта. Строгите изисквания на американския президент към Европа изведоха лидерите на НАТО от зоната им на комфорт, в която говореха гръмко, докато разчитаха на САЩ да ги измъкне от всяка затруднена ситуация.

Всичко това може да доведе до краткосрочни резултати за Украйна, а може и да не доведе. По всяка вероятност Путин ще продължи да атакува до настъпването на есенния дъждовен сезон (по-голямата част от териториалните придобивки на Русия във войната миналата година бяха постигнати между началото на май и началото на октомври). Отне две години преговори, за да се сложи край на Корейската война. И дори тогава не се стигна до общо политическо споразумение. Краят на този конфликт ни дава най-добра представа за това как вероятно ще изглежда евентуалното споразумение за Украйна: примирие, а не прекратяване на огъня, придружено от размяна на затворници, хуманитарни коридори и де факто разделяне, което не се признава от всички страни", заявява още той.

"Каквото и да се случи, методите на Тръмп представляват подобрение в сравнение с предишния подход на САЩ, който се състоеше в обвързване на цялата национална сигурност на САЩ с един потъващ обект и надежда, че нещо ще се промени към по-добро, без да се формулира ясна цел или да се променят дипломацията на САЩ, способностите на съюзниците, военната позиция на САЩ или капацитетът на отбранителната промишленост. Чрез ангажирането си в стратегическа дипломация не само с Путин, но и с други играчи на полето, Тръмп промени динамиката по начин, който с времето ще доведе до предимство за САЩ, независимо от това каква форма ще приеме мирът, ако изобщо се осъществи.

Всичко това е важно поради причини, които излизат извън рамките на Украйна. Твърде дълго време американските външнополитически кръгове повтаряха изтърканата аналогия с Мюнхен всеки път, когато американски президент разговаряше с противник. Но дипломацията не е капитулация, а разговорите не са награда за добро поведение. Целта на дипломацията в стратегията не е да промени противникът отвътре, а да оформи неговите стимули по начин, който да го направи по-склонен да направи това, което искате, от съображения за собствения си интерес. Това е, което Тръмп се опитва да направи с Путин, и има голяма вероятност да успее", заявява Мичъл.