Водачи на три автобуса отказват да качат трудноподвижен пътник в количка – уж дръжката на рампата била счупена

Бодлива китка от пресни факти и стари спомени ме предизвика да напиша за морала, човечността и почти престъпното бездушие.

Онзи ден чрез социалните мрежи стана ясно, че три, повтарям - три автобуса в столицата отказват да качат пътник в инвалидна количка. При все че са оборудвани точно за такива случаи, има подвижни рампи, отговарят на европейските изисквания и за тях сме платили.

“Първият отказа да го качи – дръжката на платформата била счупена. Вторият също отказа с думите - “...ще прощаваш, но ще чакаш следващия.”. Третият – пак същото.

Не може да свали платформата, защото дръжката е счупена.”

Така описва унизителното отношение придружителката на човека с двигателни проблеми и добавя: “След като шофьорът, не помръдвайки от шофьорската седалка, започна да ми крещи: “...толкова ли не можеш да качиш тази количка, какво чакаш”, се наведох, огледах и за секунди открих начина. Издърпах дръжката, извадих платформата – и чак тогава един-единствен мъж от поне 20 пътници се втурна да помогне”.

Дръжките счупени, ама другия път. Счупено е нещо от първите 7 години и всяка следваща! И как така всички дръжки счупени? Кой пуска неизправни технически автобуси или “Карай да върви, то пък колко с инвалидни колички ги ползват, все ще ги качат някакси”, или шофьорите просто се оправдават.

Нямаше да пиша всичко това въпреки негодуванието си, ако не беше друг случай по същото време. В плевенски мол рампа за инвалиди едва не уби дете, защото по нея вървял ток. И какво се разбра от телевизионните репортажи? Управителят се оправдава: “Ама тя не работи от 15 години…”.

Браво бе, хора, изпълнили сте си едно задължение по проект преди 3 петилетки и сте го зарязали, защото сте го правили само по досадно задължение, но не и с искрената грижа за трудноподвижните хора, които явно са ви в тежест. Обратното трябва да е – колкото повече влизаме в демократична Европа с нейните човешки ценности, толкова по-съпричастни и добри трябва да ставаме. И тази платформа трябва да се поддържа, да работи, не да стои за украшение, или не дай боже за убийства, каквото за малко да стане…

Обаче на кого му пука? Като си инвалид (мразя тази дума), си втора ръка човек. Да не говорим за отвратително изпълнените тротоарни пътеки за незрящи, които заляха преди известно време споровете около ремонта на “Опълченска” в София, или за липсата на скосени бордюри по улиците.

Но има и друга причина да съм гневен. Миналото лято с колегата и професор от Калифорния Фори Караджов обсъждахме точно тази тема – за рампите и автобусите.

Тогава той препоръча шофьорите да преминават някакво обучение за боравене с тези платформи. Възразих му, че не там е проблемът, защото е почти толкова сложно, колкото и да отвориш капачката на резервоара, те знаят къде-къде по-сложни неща.

Човещината я няма - хората все от нещо са изнервени, намусени и озлобени. Година по-късно разбирам, че съм бил напълно прав. Защото да кажеш на един инвалид в количка да чака следващия автобус на 38-40 градуса жега, си е нечовешко.

А най-потискащото е, че по белия свят нещата стоят по коренно различен начин. В пътеписа си “Круизът – пътешествие на мечтите” описваме един впечатляващ случай на отношение към хората в неравностойно положение, особено що се отнася до подвижността. Бяхме се записали на корабна екскурзия в Коста Рика за преход в джунглата и плаване по река с наблюдение на крокодили. В указанията изрично се отбелязваше, че не е препоръчителна за трудноподвижни хора.

По принцип един голям круизен кораб е нещо като космополитно общество – има и американци, и канадци, и британци, и австралийци, и дори наша милост. Така е и по екскурзиите – записват се от всички националности.

И о, изненада – на тръгване един стюард от кораба добута до автобуса човек в помощна количка. Очите ни станаха на палачинки – пишеше, че има около 30 минути преход в джунглата. Е, по добре поддържана пътека, но все пак… Та шофьорът и още един придружител го обслужваха, от което цялата група трябваше да чака на кейчето повече от 20 минути. И вместо българското “Тоя па къде е ръгнал, не се ли види, че не може”, когато най-после количката се появи от мангровата гора на кейчето, всички започнаха да ръкопляскат. А както посочих по-горе – имаше различни хора от различни нации, но с общи ценности, морал и съпричастие.

А ако не сте достатъчно убедени – на лайнера има и съоръжение за ползване на басейн от хора с двигателни проблеми. И никой в компанията не мисли колко души ще го ползват и дали си заслужава парите да се поддържа.