• С Мерилин Монро ни свързва повече от визуална прилика, казва актрисата, която ще се превъплъти в секссимвола
• Красавицата от Сибир като малка мечтае да е певица, после иска да стане журналистка, а модната индустрия я отблъсква с повърхностна красота

Свързва ги много повече от визуална прилика. Това научава младата актриса Анна Кошко, докато се подготвя за най-вълнуващата си роля до момента - тази на фаталната изкусителка Мерилин Монро.

Досега никоя българска актриса не е влизала в обувките на секссимвола, но през септември ще видим последната сесия на Монро и нейния психоаналитик Ралф Грийнсън в Народния театър. В "Последният час" Кошко се изявява под режисурата на своята половинка Деян Донков, който също така ѝ партнира в ролята на д-р Грийнсън.

Така всички погледи са обърнати към русокосата красавица, родена в сибирския град Томск, която някога иска да стане певица, после планира да стане журналист, но съдбата си знае работата и неусетно я тласка към актьорската професия. А междувременно Анна избягва и от суетата на модната индустрия, която не усеща като своето място.

Пред "24 часа" Кошко споделя, че с Донков, който е спечелил нейното сърце само с поглед, разграничават професионалните и личните си взаимоотношения. В работата и двамата са перфекционисти, а в любовта най-важното за нея е чувството за полет. И в момента тя е щастлива, обичана, силна, мотивирана и благодарна.

- Анна, как се роди идеята да изиграеш Мерилин Монро?

- Репетирахме “Гнездото на гарвана” с Деян в Бургаския театър. Ядях бъркани яйца в барчето на театъра точно под портрета на Мерилин, който е закачен там. Докато хапвахме с Деян, той изведнъж подскочи с изумен поглед и ме попита: “Ти знаеш ли, че приличаш на Мерилин Монро?”. Аз се изсмях, тъй като никога не се бях замисляла, че имаме нещо общо. Деян изведнъж се сети, че преди доста време му бяха предложили тази пиеса, и когато видя приликата, му дойде идеята да я направим заедно. Бях доста скептично настроена, докато не направихме пробен грим и прическа и не застанах с отворена уста пред огледалото. Видях я! Тогава му се доверих напълно за този проект, повярвах, че наистина може да се получи нещо интересно.

- Друг път не са ли ти казвали, че приличаш на Монро?

- Тогава в барчето на театъра беше първият път. След като показахме снимката от пробния грим, всеки с изумление казваше, че приликата е потресаваща. Никога не съм подозирала, че мога да имам нещо общо с тази богиня... Впоследствие, след като започнах да чета за нея и да научавам биографията ѝ, се оказа, че приликата не е само визуална. Оказа се, че ни свързват повече неща, отколкото предполагах...

- Голям риск и отговорност ли е това, като се има предвид, че ще си първата, която ще оживи Мерилин на родната сцена?

- Не мисля за това дали някоя българска актриса е влизала в тази роля. Отговорността е в това, че се докосвам до икона. Докосвам се до истински човек, който е световноизвестен, и нямам право на грешка. Гласът ѝ, смехът ѝ, погледът ѝ, интонацията, движенията... Искам всичко да бъде изпипано до последния детайл, да пресъздам истинската Мерилин. Не само бляскавия образ, който изниква в ума на всеки, който чува името ѝ. Мерилин с цялата ѝ болка, тежката ѝ съдба и разбитото ѝ сърце. Деян е прекрасен режисьор в това отношение. Той обръща внимание на всеки минимален детайл в поведението ѝ, което е невероятно. И двамата сме перфекционисти в работата, надявам се това да ни помогне.

- Как се реши фокусът да е именно върху последните часове преди нейната мистериозна смърт?

- Става дума не само за последните часове преди смъртта ѝ, а и за последната сесия на Мерилин и нейния психоаналитик Ралф Грийнсън. Неговата история, както и тяхната връзка като лекар и пациент са изключително интересни. Той е много важна част от мистерията, която витае около смъртта ѝ години наред.

- Кога почувства влечение към актьорството и се насочи към тази професия?

- На 16 години съвсем случайно попаднах в актьорската школа на Валентин Митев във Варненския театър. Това беше първото място, от което не исках да си тръгвам. Започнах да ходя на театър и след като една вечер изгледах постановката “Месец на село”, излязох от салона и си казах: “Искам да се занимавам с това”. Във филиала на Варненския театър се роди моята любов към сцената.

- Наследствена ли е тази любов?

- Нямам роднини в сферата на изкуството. Баща ми се занимава с недвижими имоти, а майка ми с маркетинг. Никой не е очаквал да тръгна по този път. Преди да попадна в школата, планирах да се насоча към журналистика някъде извън България, но съдбата си знае работата. Всъщност като малка исках да стана певица, докато не разбрах, че няма да стане.

Имам слух, посещавах музикално училище в Сибир, мога да пея, но не ставам за певица. Наскоро баща ми ми каза: “Гледам видеата от детството ти и виждам колко си артистична, как не сме го забелязали тогава?”.

- Липсва ли ти нещо от родния град - сибирския Томск?

- Атмосферата. Бих искала да усетя сибирския въздух. Надявам се някой по-слънчев ден да го посетя отново. Не съм се връщала от 11-и клас. В България доста бързо се адаптирах. Бях на 11 години, когато се преместихме, а на тази възраст е по-лесно.

- Съжаляваш ли, че когато кандидатстваш за НАТФИЗ, те късат?

- Не се отчаях. Макар че първия път доста драматично го приех. Втория път просто бях ядосана. Беше заради акцента ми. Доста мийеках тогава - руско произношение с варненски елементи. Ужасна смесица. Лилия Абаджиева беше човекът, който преглътна тази моя “слабост”. Отработихме го с нея. И с помощта на логопед, труд и много усилия го преборих. Трябваха ми години да разбера, че всъщност скъсването за НАТФИЗ е било най-доброто, което можеше да ми се случи. Имам уникален късмет, че попаднах в класа на Лилия Абаджиева в Театралния колеж “Любен Гройс”. Много се обичаме с нея и днес.

- Красотата пречи или помага в твоята професия?

- Най-важна е вътрешната красота. Колкото и да си красив отвън, ако си грозен отвътре - няма да ти провърви. Вътрешното излиза - хората го виждат и усещат, затова най-важното е да оставаме чисти в душата си.

- Ти имаш опит като модел. Можеше ли в тази посока да завиеш в кариерно отношение?

- Участвала съм в две ревюта. Едното беше доста приятно - бяхме с театрални костюми за “Алиса в Страната на чудесата” на Sofia Fashion Week, но пък после имах доста неприятен опит. Отказах се от моделската кариера напълно. Усетих, че това не е моето място, именно заради тази повърхностна красота, която изисква. Отблъсна ме колко много грозни отвътре хора има в тази индустрия и изобщо каква е обстановката сред моделите.

Всъщност преди години ме спряха на улицата от “Ивет фешън”, за да ме поканят при тях. Тогава им отказах, но мина време и реших, че бих поемала някакви ангажименти. Отидох на среща, но ми казаха, че съм дебела, или по-точно - че съм “секси пищна”. Бях изумена, защото съм много слаба, а тогава тренирах и може би бях качила 5-6 килограма, като бях в много добра форма и се харесвах. Обясниха ми, че трябва да сваля килограми. На излизане видях една моделка, която, милата, беше като изцедена - болезнено слаба. Тя каза на човека, с когото аз разговарях преди това, че е отслабнала с пет килограма, макар той да е искал три. Помислих си, че трябва да бягам оттам с 300. Но пък после във “Визаж” ми казаха, че съм си супер. Сега поемам ангажименти като модел само за фотосесии и реклами.

- Коя е най-скъпата ти роля досега?

- Тепърва започвам да се изграждам като актриса. Но досега може би Жулиета - дебютът ми в Бургаския театър. Дадох си сърцето за тази роля, а пък “Ромео и Жулиета” е може би най-необичаната ми пиеса на Шекспир и никога не съм имала симпатии към нея. Преживях много на репетициите, невероятен процес. Безспорно сега се случва най-интересната ми роля до момента, която много ме вълнува и по цял ден мисля за нея.

- Как се чувстваш на сцената в партньорство с Деян Донков? Като актриса учиш ли много от него?

- Чувството е невероятно. Такова партньорство досега не съм имала. Спокойна съм, защото знам, че каквото и да се случи - той ще оправи нещата. Не се притеснявам. На много неща ме е научил. Голям късмет е човек да работи с него. В “Гнездото на гарвана”, в което за първи път си партнирахме, той доста импровизира. Понякога дори се чувствам като зрител - гледам и аз какво ново ще се случи в някой момент.

Между другото, сега на 21 юни в Театър “Българска армия” ще играем “Гнездото на гарвана” за първи път в София.

- Като режисьор как още може да го опишеш - строг и взискателен или даващ ти свобода?

- Той успява да намери много правилен подход, като, без да е строг и взискателен, получава това, което иска. Кара ме да излизам от зоната си на комфорт. Дава ми пълна свобода, позволява ми да опитвам, да се предизвиквам, за да достигнем заедно до истината.

- С какво те спечели като мъж?

- С очите си. Погледна ме и аз видях добротата и чистата му душа и сърце.

- Романтичните ви отношения помагат ли в съвместната работа?

- Ние разграничаваме двете неща. Когато репетираме, сме актьорът и режисьорът Деян Донков и актрисата Анна Кошко. Влизаме в една работна атмосфера, която не се смесва по никакъв начин с нашите лични отношения.

- За теб от значение ли е разликата в годините, що се отнася до любовта?

- Любви все возрасты покорны. (Любовта не знае възраст.)

- А какво е най-важно в любовта?

- Може би това усещане за полет. Лекотата, която идва с това много специално чувство. Когато любовта е истинска, те кара да летиш.

- Какво мечтаеш тепърва да ти се случи в професионален и личен план?

- Сега съм фокусирана върху репетициите на “Последният час”, но предстои да се снимам и в много интересен проект, който още не мога да издавам.

Гледам да се наслаждавам на момента.Това винаги ми е било трудно и се научих наскоро. Да погледна нагоре и да благодаря. Щастлива съм и ми се случват неща, за които даже не съм предполагала. Обичана съм, обгрижвана и мотивирана. Чувствам се силна и вдъхновена. Благодарна съм!