Една от честите грешки, които ние хората допускаме е, че това което е било в миналото или сега е важно за нас, е в еднаква степен важно и за другите.

Не, не е важно изобщо!

Нито нашето минало, нито нашите подробни спомени, макар и скъпи за нас, имат някакво значение за околните. Да, вежливо ще изгледат с нас семейни албуми, ще възкликват престорено при снимките на някое непознато за тях бебе или ще изслушат с привиден интерес разказа ни за някое знаменито напиване в Созопол със славни, но забравени от всички софийски герои. Ние имаме онова, което се нарича в психологията "свръхценно" отношение към нашата лична значимост. Това е естествено, донякъде неизбежно.

Но е добре да знаем, че единствените хора за които ние представляваме истински интерес, сме самите ние. Поради което, нека да не занимаваме прекалено другите със себе си, а да се обърнем навътре и да се опитаме да си разкажем и да се самоизследваме и разберем — защо сме, какви сме, какво стана с нас и какво е истински най-важно в края на приказката.

*От фейсбук