Личността, която да обедини демократичната общност, не трябва да е с партийна идентификация

Подкрепям категорично призива за излъчване на единен кандидат-президент на демократичната общност и смятам, че определен алгоритъм на предварителни избори наистина ще трябва да бъде приложен, за да легитимира процеса на избор на общия кандидат.

Имам два въпроса, които според мен са от съществено значение за излъчването на единен, но и максимално успешен общ кандидат.

1. Споразумение между партиите, дори всички партии от демократичната общност (както партиите, обединени в коалицията ПП-ДБ, така и тези, които са в конкурентна позиция спрямо тях - “Синя България”, СДС - ако желае да се присъедини, БДФ и др.) може да се разглежда като едно добро начало на усилията за излъчване на общ кандидат.

Към това споразумение трябва да бъдат привлечени влиятелни граждански организации и общности, които са в състояние да добавят представителност и подкрепа за общия кандидат.

Личността на кандидата по мое мнение трябва да бъде независима от различните политически партии и организации, участващи в селекцията.

Близки до партийни кандидати няма да имат особено големи шансове

Гласовете, които демократичната общност (обединена или не) получава на избори, варират между 300 хиляди и 500 хиляди. Тези гласове най-вероятно ще се окажат недостатъчни дори за класиране на общия кандидат на балотаж. Личността на избрания кандидат е тази, която би могла да донесе допълнителни гласове - особено от сектора на негласуващите през последните години граждани.

За тази цел партийна идентификация на кандидата - дори и общ - ще бъде твърдо самоограничение, препятстващо набирането на по-широка, “мека” периферия на първия (а и на втория) тур на изборите. Имаме нужда от популярна и консенсусна личност, способна да поражда съгласие и сътрудничество отвъд границите на очертаните политически - партийни общности.

2. Стратегията за спечелване на балотажа. В България през последното десетилетие се оформи структура на политическо разделение с

два основни разлома

Разломът между проевропейската и атлантическата демократична политика, и квази националистическата, проавторитарна, полуприкрита или съвсем открито евразийска, прокремълска политическа общност. Този разлом е характерен за българската политика още от Освобождението насам.

Другият разлом е между привържениците на правовата държава, антикорупционната политика и демократичната институционална реформа, и политическия сектор на посредниците между олигархичната властова инфраструктура и публичните институции, чиито политически позиции улесняват подчинението на “завладяната държава”. Опитите този разлом да бъде представен като разделение между партии - “чисти” и други - “въвлечени”, са доста лицемерни и опростенчески.

По време на правителството на “сглобката” видяхме пресичане на “силови” властови линии между лидери и партии, предизвикващо очевидно политическо “кръвосмешение” между част от тези, които претендират за категорична антикорупционна идентичност, и тези, които са известни като медиатори на “завладяната държава”. Някои може да се разсърдят на този анализ - но за своя сметка.

Кандидатът на обединената демократична общност не може да бъде избран за президент без политически компромис - частичен, регулиран, публично рамкиран - с единия от двата останали политически лагера - “евразийски” и “олигархичен”. Личността на кандидата и стратегията на неговата кампания в решаваща степен ще предопределят как да бъде решен въпросът за политическото партньорство, особено с лице към балотажа на президентските избори. Този въпрос не може да бъде заобиколен.

Когато през 2020 г. избухнаха протестите срещу управлението на ГЕРБ и де факто партньорите му от ДПС, съществена част от демократичната общност избра сътрудничеството с Румен Радев. Всъщност полу-призна Радев с вдигнатия юмрук за легитимен лидер на протеста.

Друга част от демократичната общност категорично отказа да подкрепи един президент, който с удоволствие напусна рамката на своите отговорности като държавен глава, за да стане политически - партизански лидер. На всичко отгоре този президент винаги бе заемал позиции по оста Изток - Запад, които са били в разрез с позициите на демократичната общност и с българския национален интерес.

"С вас сме, г-н президент",

скандираше половината демократична общност. "Не на политическото кръвосмешение с "руския президент" и посткомунистическото му обкръжение" - заявяваше другата половина на демократичната общност. В резултат от това разделение Румен Радев спечели втори мандат и сега поставя под пряка опасност демократичната европейска и атлантическа идентичност на българската държава.

Ако алгоритъмът от 2020-2021 г. се повтори, демократичната общност отново ще загуби изборите за президент. Най-вероятно няма дори да отиде на балотаж.

Какъв кандидат номинираме и какъв формат на политическо партньорство и компромис избираме, за да излъчим национална фигура за кандидат-президент, способна да обедини нацията и да убеди различни обществени групи в необходимостта да се следват определени типове политики в защита на българския национален интерес? Отговорът на този въпрос ще дойде както от успешната селекция на силен кандидат, така и от потенциала за сътрудничество и разбирателство вътре в демократичната общност, и между нея и потенциалните й партньори - иначе политически съперници - в изборния процес.

P.S. Днес прочетох някъде, че "Продължаваме промяната" са неохотни да влязат в подобен широк формат на сътрудничество и номиниране на общ кандидат. Искат просто да издигнат свой кандидат, най-вероятно в лицето на Николай Денков. Аз няма да спекулирам какви са шансовете на Денков за успешен избор. Както личният му рейтинг, така и публичната подкрепа за партията му доста добре ни ориентират в отговора на този въпрос. За съжаление, демократичната общност рискува отново да седне на резервната политическа скамейка за предстоящите президентски избори, ако подходът на ПП за селекция на кандидат вземе връх.

От Фейсбук.