Хората са склонни да проявяват търпимост към прозрачните конфликти на интереси, но не и към лицемерието

Този дебат е стар: дали властта е тази, която корумпира, или страхът от нейната загуба? Какъвто и да е верният отговор, очевидно днес в САЩ се случва нещо забележително.

През последните две седмици медиите бяха залети с новини за личното обогатяване на президента Доналд Тръмп. Според съобщенията семейство Тръмп и техните бизнес партньори са спечелили 320 милиона долара от новата криптовалута, милиарди долари от посредничеството в сделки с недвижими имоти, а като връх на всичко Тръмп прие предложението на Катар и получи луксозен самолет като подарък за американското правителство. Forbes изчислява, че между март 2024 и март 2025 г.

нетното състояние на Тръмп се е увеличило с 1,2 млрд. долара

Тази извънредна ситуация повдига три ключови въпроса. Първо, защо Тръмп дори не се преструва, че следва обичайната за всеки президент практика да се издига красива стена между публичната длъжност и частния бизнес?

Второ, защо обществеността не се трогва от нарастващото богатство на семейство Тръмп и съпровождащите го конфликти на интереси? И трето, колко дълго може да продължи тази обществена търпимост?

На първия въпрос директен отговор даде синът на президента, Доналд Тръмп-младши. По време на бизнес форум в Катар той изрази споделяната от семейство Тръмп максима: “Независимо от всичко те ще ви ударят”, което означава, че играта по правила е игра за губещи. И той има право.

Резултатът от антикорупционното възмущение през последните десетилетия е, че вече почти никой не вярва, че онези, които се стремят към властта, са водени от друга мотивация, а не от желанието за лично забогатяване. Ключовата разлика е между тези като Тръмп, които не крият конфликтите на интереси, и лицемерите, които се опитват да ги прикрият. Сагата с Хънтър Байдън напомня, че опитът на сина на президента да прикрие бизнес сделките си предизвика по-голямо възмущение от самите сделки.

Тръмп се възползва и от мащаба на своите печалби. За обикновените граждани всяка сума, която надхвърля сто или над сто пъти годишния им доход, е почти непонятна. Обществото не мисли в милиарди, така че за обществеността сделките на Тръмп са почти без значение.

За мнозина по-болезнен е вторият въпрос:

защо обществото остава безразлично?

“Или широката общественост никога не се е интересувала от това” – предполага Пол Розенцвайг, участник в разследването на Кенет Стар срещу президента Бил Клинтън през 90-те години на ХХ век – или “се е интересувала от това в миналото, но вече не го прави”. Според него възмущението срещу корупцията “винаги е било просто плод на въображението на елита”.

Ала то е нещо повече. В миналото поданиците на монарсите в много страни често са толерирали кралската корупция, тъй като тя е прозрачна и разточителният живот на кралските особи е бил постоянно на показ.

През XIX век общоприетото схващане е, че монархията е форма на силно управление, тъй като е разбираема за хората. Днес на демокрацията се гледа по същия начин. Обществената загриженост относно корупцията възниква, когато демокрацията престане да има смисъл – когато хората вече не знаят кой взема решенията.

“Кой всъщност взема решенията?”

е въпросът, който разкъсва съвременните демокрации. Дали лидерите следват волята на избирателите, или на своите дарители? Дали на изборите се избират управници, или анонимни бюрократи без лица?

В момент на дълбока несигурност и недоверие е по-лесно да възложиш надеждите си на харизматична личност, отколкото на сложната институционална машина на съвременната демокрация. Нарастващата привлекателност на персонализираната власт е пряк резултат от усещането на хората, че вече не разбират как работят техните демокрации.

“Кой взема решенията?” е въпрос, чийто отговор не предизвиква тревоги по отношение на Белия дом на Тръмп. Той е този, който взема решенията, и в резултат на това обогатяването на семейството му, докато е на власт, вече не е толкова застрашително. Тръмп може да е един от най-опетнените американски президенти, но е също и най-прозрачният.

В това се състои дискретният чар на патримониалните режими – в привлекателността

да управляваш държавата като семеен бизнес

Както Тръмп добре разбира, личната власт бива отслабена от потайността, тя е под заплаха, ако този, който я притежава, бъде обвинен не в корупция, а в лицемерие.

Неговата администрация е истински ад за теоретиците на конспирацията, защото всичко е на показ. Настоящата антилиберална вълна е бунт срещу двойните стандарти. В общество, доминирано от недоверие, единственият, на когото може да се има доверие, е циникът. В своя идеализиран вариант съвременната демокрация обещава, че политическият лидер ще се отнася към собствените си деца като към всички останали. Ала за тези, които гласуват за новите властници, това е всъщност една “голяма лъжа”.

Що се отнася до отговора на третия въпрос – колко дълго може да продължи търпимостта на обществото към “красивите” сделки на Тръмп, това ще стане ясно в бъдеще. Но едно е ясно: ако мнозинството от американските граждани в крайна сметка се обърне срещу тази администрация, негов обединителен лозунг вероятно ще бъде обвинението в “лицемерие”.

*Публикуваме от “Портал Култура” текста на политолога във “Файненшъл таймс”.