Актьорът обича образа на шегаджия и ексцентричния израз

Срещнах Ивайло Христов в първите метри на професионалния му театрален път. Преди политическите промени Съюзът на артистите имаше практика да командирова театралните коментатори в градовете с театър, за да изгледат продукцията и да напишат обзорен анализ. Изпратиха ме в Сливен, където току-що бяха пристигнали по тогавашното разпределение от ВИТИЗ режисьорът Пламен Марков и актьорите Ивайло Христов и Атанас Атанасов.

Голям късмет имах – освен че се сприятелихме, станах свидетел на първите им спектакли, които удариха камбаната за страхотно талантливо сценично мислене и въображение.

Както се знае, след няколко години тримата идват в София, тръгват всеки по своя път, за да се срещнат отново като професори с актьорски класове в театралната академия. Ивайло участва в няколко постановки на Сливенския театър, режисиран от Пламен Марков, и ме спечели с майсторството си да играе върху острието на иронията, нерядко стигаща до гротеска – “Вавилонската кула” от Маргарит Минков, “Училище за жени” от Молиер, “Частен детектив” от Питър Шафър. Много подходящи пространства за неговата способност да срива кроежите, позициите, дори живота на опонентите си с унищожителна злъч. В хода на сценичното действие свръхсериозното, всеотдайно поведение на персонажа на Ивайло се пречупваше в ужасяваща ексцентричност и тази промяна изглеждаща зловеща, жестока.

Страстта на Ивайло Христов

към ексцентричния израз

беляза цялото му

актьорско творчество

Ще отбележа участието му в постановката на Пламен Марков по пиесата на Маргарит Минков “Вавилонската кула”. Текстът е прекрасен, за жалост, останал малко известен може би заради знанието, че е създаден заради чествания на делото на Кирил и Методий. Сюжетът сблъсква позитивните качества и поведение на Методий при напускането му на разпадащия се свят на Велика Моравия и заминаването му за България. Ивайло е в ролята на Алкуин, син на баварския епископ, безпомощен сред вероломни, задкулисни хора и затова избрал поведението на шут, на безотговорен, но проницателен шегаджия. А това Ивайло Христов обича най-много и го умее най-много! 

По-късно в “Частен детектив”, също сливенски спектакъл на Пламен Марков, Ивайло предлага перипетиите на игра за надмощие на своя човек Майло в сблъсъка с колегата Андрю. Актьорът не се скъпи да демонстрира друга отличителна черта на сценичното си поведение – използване на реакции и отношения от арсенала на децата, където ексцентричността изглежда естествено оръжие за надмощие.

След годините си в Сливен Ивайло Христов придружи колегата си и приятел Атанас Атанасов в десанта на Пламен Марков в Театъра на Народната армия. Започна столичният етап от творчеството на Ивайло, в който той печели всяка нова поява на сцената. Той остава във Военния театър от 1986 г., изигравайки велики роли в “Господин Пунтила и неговият слуга Мати”, “Носорози”, “Гувернант”, за да стигне до върха - “В очакване на Годо” на режисьора Леон Даниел. Постановката се приема като Библия от младото население на столицата след години на забрани, фалшиви тълкувания, преднамерено забравяне и подценяване. “В очакване на Годо” по пиесата на Самюел Бекет излиза в Театъра на Народната армия през сезона 1988/1989 г., събирайки на сцената Ивайло Христов (Естрагон), Йосиф Сърчаджиев (Владимир), Атанас Атанасов (Поцо), Мирослав Косев (Лъки) и Веселин Ранков (Момчето). Велика компания! Леон Даниел дотолкова се съмнявал в успеха на спектакъла си, че го легитимира като съвместна продукция с “Аполония” и първо изиграване в Несебър. Разбира се, ефектът е като след атомна бомба. Легендите и митовете пътуват от морето към столицата, създавайки уникално културно пространство. В отзивите след премиерата изтъкват, че постановката на Даниел показва друг тип театър, който се стреми да не изиграва текста, да не го “обогатява” с импровизации, пантомима и буфонада, тоест да внуши на актьорите, че не трябва “да прибавят себе си”. Явно е, че по отношение на Ивайло Христов тези указания зачеркват актьорската му природа, доказана в дотогавашните му появи на сцената. И представлението поставя на трона скуката като обект на показване, нищонеправенето като механизъм на действието, нелепостта като хипнотично въздействие към зрителя. Представлението се превръща в национално събитие в сценичното ни изкуство, доказвайки неограничените актьорски възможности на Ивайло. 

Години по-късно пиесата на Бекет е показана отново в София при гостуването на берлинския Дойчес театер в постановка на Иван Пантелеев като част от програмата “Световен театър в София” (31 май – 16 юни 2016 г.). В ролята на Владимир е Санчо Финци, избран за актьор на 2015 г. от сп. Theater Heute – едно от най-високите отличия в Германия. А Ивайло Христов продължава кариерата си като режисьор, поставяйки на сцената на Театър 199 спектаклите “Заешка дупка” от Дейвид Линдзи-Абер и “Времето е спряло” от Доналд Маргулис.

Камерните условия му дават

възможност да изпипва

детайлно образите на

персонажите,

работейки с изпълнителите като ювелир. А те се прекланят с любов пред него.

През този период Ивайло се насочва към преподавателска кариера, започвайки в НАТФИЗ като асистент на Стефан Данаилов (1994 г.). По-късно той защитава докторат и поема обучението на актьорски клас. Днес е професор в НАТФИЗ “Кр. Сарафов”.

Междувременно Ивайло Христов навлиза в професията на филмов режисьор, създавайки сладките, гледаеми филми “Каръци”, “Стъпки в пясъка”, “Емигранти”, “Приятелите ме наричат Чичо”. Днес той е значителна фигура в българското културно пространство. И наградата за цялостно творческо присъствие “Аскеер 2025”, която му присъждат колегите му в театър “Българска армия”, е справедлив знак на уважение и признание.