Трудно ми е да мисля за Чочо Попйорданов в минало време. За мен той е жив.
Постоянно чувам шумния му гърлен смях и дрезгавия му глас. Постоянно виждам големите му вечно учудени очи, с които детински се удивляваше на света.
Виждам го как върви забързан по улицата и внезапно се заковава на място. Остава неподвижен няколко секунди, след което се обръща и поема в друга посока. Винаги бързаше – от една роля към друга, от една любов към друга, от една идея към друга. Оказа се, че всъщност е бързал към смъртта.

Беше много добър човек и всеотдаен приятел. В голямото му сърце имаше място за много хора и всички те го чувстваха близък.

Някои хора го наричат „бунтар", но това не е съвсем вярно. Чочо просто беше човек с изострено чувство за справедливост. Винаги защитаваше по-слабите, винаги негодуваше срещу неправдите. Ако в нашето общество, да си справедлив означава да си бунтар – тежко̀ ни.

Спомням си как се зае да ме подготви за актьорския изпит в НАТФИЗ. Бях си научил монолога, баснята и стихотворението и се опитвах да му ги кажа, но никога не успявах да стигна до края, защото Чочо винаги правеше някаква остроумна вметка и аз се заливах от смях. Имаше страхотно чувство за хумор.

Беше блестящ актьор, който направи много силни роли в киното и театъра. Изключително силен беше както в комедийните, така и в драматичните роли. Разтърсваща беше ролята му на Лаки във филма „Екзитус" на Красимир Крумов-Грец. Не съм подозирал, че в душата на Чочо има такива тъмни дълбини.
В театъра беше винаги различен, винаги изненадващ. В ролята на Македонски в „Хъшове" беше вдъхновяващ. Като Шенън в „Нощта на игуаната" от Тенеси Уилямс показа колко е раним и чуплив.

Няма да забравя ролята му на Питър Пан в спектакъла на Боби Чакринов. Децата в публиката пищяха от щастие. Имаше един момент, в който Питър Пан и Уенди политат над града. Боби Чакринов беше вързал актьорите за едни бънджи-въжета, които ги вдигаха над сцената и те наистина летяха над сцената. Така съм запомнил Чочо – като едно летящо момче, което носи в сърцето си огромната радост от живота.
Емоциите му бяха много по-силни отколкото тялото му можеше да понесе. В крайна сметка те го взривиха.

Но смъртта не може да е краят. Тя е непотвърден слух, както казва Кустурица.
За мен Чочо е жив и аз го пазя в съзнанието си. Знам, че е оставил добри следи в душите на много хора.

А това е единственото, заради което си заслужава да се живее.

*откъс от книгата "Моите вдъхновители", публикуван в ivosiromahov.com