Не ми се говореше много за политика по време на светлия празник на българското слово, но не мога да не отбележа с прискърбие, че народът ни, в една значителна своя част, душевно, политически и даже физически, е всъщност образ и подобие на Тодор Живков. Наричал съм тази част "Живковски народ". Не е Бай Ганьо, а именно Живков. Ако започнем със сегашния президент Радев, който уподобява физиогномично Т.Ж. едно към едно, само че с източен акцент и без неговата жизнерадостна просташка развеселеност(Радев е също умствено оскъден като него, но с мрачен публичен образ) и минем към всички тантурести кръчмарски коментатори, на които са им виновни всичките западни империалисти и които още кътат потртетче на Сталин някъде отзад в одаята, завием плавно към бъдещите опричници на Костадинов, дето ще ни вкарат пак в Белене, а тези от кръчмата или техните деца, пак ще бъдат милиционерите и граничарите пазещи оградата с бодлива тел, трябва да признаем, че поне 30 % от живковския народ си иска социализма и Путин. А може и да са повече. Отвратените от този факт емигрират. Знаят, че няма как това да се промени в обозримия човешки живот и при настоящето съотношение на сегашните обитатели на България.

Ето кое не ми позволява да триумфирам по площада и да се радвам на приповдигантите и празни думи за единството, за "езика", за буквите и за нашето величие като народ. Хващам се, че спонтанно започвам да си тананикам под нос песенчица, без да се усещам, със следния текст:

" Народността един ден ще изчезне,

Там гдето простотията живей..."

(От Фейсбук)