Вярвам на хората, които тези дни бяха на концертите на "Депеш Мод" и "Бон Джоуви". Вярвам им абсолютно във всичко. На тези, които си дадоха последните стотинки да напълнят сърцето си с няколко залеза и изгрева в повече. Да се разтворят в един по-различен свят.
Да развеят сънищата си в едно друго небе. Вярвам им, защото знам, че това са хората, които никога няма да клекнат пред поръчковата кухня, меката мебел, плазмата. И никога няма да калкулират душите си според лихвения процент на някоя банка.
Билетът за "Депеш Мод" и "Бон Джоуви" беше и най-истинската бюлетина. Там поне си абсолютно сигурен, че никой няма да те подведе. Че
няма да те вкарат в силиконови клишета
Че няма да натискат мозъка ти с прашасали словесни конструкции. Че няма да обелят кожата ти от куртоазия и безмерна суета. Напротив, там всичко е истина. Истина до последния дъх, до последната вена, до последния порив. Всичко там е до дъното на сърдечната клапа.
Защото в големите, великите неща не може да има и капка фалш. Не може да има никакъв компромис. Там истината е по-важна от всичко. Точно в тези дни, когато тук всичко бумти, трещи и се разпаря.
Когато живееш с усещането, че всичко
се разглобява
пред очите ти
Когато всички сме застанали на някаква пауза и неясно къде. А и защо...? И въобще трябва ли...?
Точно в това време "Депеш Мод" и "Бон Джоуви" се появиха тук, за да кажат, че животът продължава. Че траекторията на човешкия хоризонт е много по-голяма. Че любовта е смисълът на това стоене тук, преди да се качиш горе. И друго подбно не е измислено. И вероятно няма и да бъде. Че този свят не е само звън на монети и шум на фактури.
Че има още някакъв блян за душите ни. И е прекрасно, че всичко това се случи точно по време на изборите. Точно когато всички сме се схлупили от болка и тъга. Когато бюлетината на надеждата вероятно е скрита някъде далеч от Костинброд.
Случи се, за да прелее малко чист климат. За да ни спомни, че не сме само някакви нещастници, клекнали пред бита. Омърлушени до синьо от целия виц, в който сме наврени - сякаш за назидание пред останалите. Сякаш за да ни посочват с пръст като специални експонати.
Но всички тези, които изкараха от гардероба старите си якета, сложиха гривните и се запътиха към "Локомотив" и "Васил Левски", и все още са тук - в България, с посланието, че ни има. Това беше един много специален протест, който няма как да бъде отразен от политическите анализатори.
Това беше една естествена абревиатура на несъгласието, която не може да се вкара в социологически анализи. Това беше някакво магично въстание срещу делника ни.
Но и друго - че животът още тупти
Че сърцата могат да бъдат малко по-големи от анатомичната норма. Че сълзата може да бъде и нещо изящно. Всъщност всички, които бяха на двата концерта, просто гласуваха за себе си. Не за някаква партия, коалиция, обединение. А за себе си.
Нещо, което сякаш трудно се позволява в днешните времена. А то е толкова нормално и логично. Но гласуваха и за красивото, за прекрасното, за природата, за любовта, за приятелството, за почтеността.
Сложиха вота си за един друг свят, за едно друго дишане и издишане, за едни прости неща, които някак не можем да наместим в себе си. Все бягат от нас. Или просто някой ни ги отнема.
И така се загубваме
в глупости, че
започваме да мразим
самите себе си
И още - "Депеш Мод" и "Бон Джоуви", по различен начин, разбира се, ни нашепнаха малко повече да летим сред паунови облаци, след восъка на слънцето. Да се опитаме да се издигнем над времето. Над деня. Над сезоните. Над всичко. Защото това ни е необходимо повече от всичко.
Защото пънкът и рокът ще спасят България.
То се видя.