Висящото кафе е вече в България и това е прекрасно. Идва точно навреме, когато сме се свили в себе си и сме остъргали до тенекия мислите си за някакво бъдеще. Когато депресиите ни стават все по-мащабни и напористи. Когато сърцата ни са се спихнали като есенни листа в някой уличен канал. Когато напълно сме загубили представа къде и защо се намираме.
И въобще
има ли някакъв смисъл да продължаваме напред?
Точно в тези времена, за които след време историци и писатели ще пълнят библиотеки с протяжни томове, дойде висящото кафе. Дойде от Неапол, града на гредоредите, тесните улици, в които могат да се разминат само две сърца, града на Марадона и прането по балконите, приличащо на картини на Миро.
От този град, в който човек може празнично да откачи от всичките му контрасти, от всичките му цветове, нюанси, боклуци и суета. И вероятно
не е случайно, че точно Неапол е родината му Всъщност висящото кафе може да се преведе по много начини. Но вероятно най-истинският е дай на другия това, което обичаш. Дай на другия нещо от себе си. Откъсни част от сърцето си.
Или животът е нещо много просто - има няколко изначални капитела в него и всичко останало са безсмислени импровизации. И точно тези импровизации водят света към разруха, отчаяние и гнет. Точно тези импровизации направиха от душите ни климатици, а от сърцата ни хладилници, по-големи от гарсониери. И ставаме все по-жалки, по-едноклетъчни, но и по-тъжни.
Чувствам се наистина щастлив, че висящото кафе вече е тук. Че само за седмица то се превърна в едно от нещата, за които всички говорят. Че измести голяма част от онова бъбрене, от което на всички ни се повръща. Че социалните мрежи се взривиха от идеята за него. Че навлиза с гръм и трясък в закърнелите пори на съзнанието ни.
И всичко това е надежда. Чист въздух Пареща глътка бъдеще.
Че не сме се предали пред микровълновите печки или плазмите. Пред собственото безсмислие, форматирано от бита.
Много ми харесва философията на висящото кафе. Някак няма претенция, някак е между нещата. Не се набива. Случва се с празнична лежерност. Не ангажира. Няма никакъв плакат в него. Не крещи. Не изисква.
То е много повече споделяне на самия себе си, на личния ти мироглед. На собственото ти достойнство. На някакво тихо, лично послание към болките и тегобите на деня.
Противопоставя се съвсем свободно и спокойно на всякакви звездни, благотворителни акции, които в много случаи предимно носят имидж за инициаторите им. Не флиртува с това. Не търси никаква помпозност. И тъй като анонимността му в повечето случаи е гарантирана, акустиката му е много по-силна и без да се замисля, бих казал - очарователна.
Тези дни, когато всички говорят за висящото кафе, си мисля, че то постепенно трябва да се превърне в едно от най-естествените неща тук и абсолютно да влезе в ежедневието ни.
Да свикнем с него. Да го превърнем в красив ритуал. В обноска. В нещо, без което не можем и не трябва. Да не го вкараме в някаква календарност, да не го затворим в рамка на някакво време. Да не го превърнем в кауза или нещо подобно. Просто да приемем, че ще бъде
неотменна част
от дишането и издишването на живота ни. И още, да не омърсим идеята на старите неаполитанци. Да я интерпретираме и аклиматизираме тук, но без да я побългаряваме. Без да се правим на много интересни.
Днес, когато хиляди българи живеят час за час, когато много от нас слагат сами край на себе си, когато психиатриите са се напукали от хора, когато всеки четвърти си говори сам, висящото кафе е някаква
естествена контра
на всичко това
То е знак, че хората са родени да се обичат, да се пазят, да си помагат. То е някакво категорично послание към всички на този свят, че първо е душата, а всичко останало е след нея. И така ще бъде винаги. Въпреки всичко.