Мой много близък приятел в Харков не бе отговарял на писъмцата ми 4 дни и се бях притеснил.

Днес получих от него това писмо, използвал съм за превод гугъл.

В Харков всичко е все същото, само че е още по-тежко.

Нашето е живот като ходене по въже - високо над земята, вървиш напред, люлееш се, залиташ, всяка крачка може да е последна, но вървиш. Без да знаеш дали ще стигнеш и изобщо докъде ще стигнеш.

Има повече училища с бомбоубежища; някои деца тръгнаха на училище на 1 септември. Но не всички, много деца никога не са сядали на чин, защото първо беше Ковид, а после почти веднага ни връхлетя Войната.

Все още не е ясно за зимното отопление. От една страна, тази ТЕЦ, която ни осигуряваше отопление и топла вода, беше разрушена и няма смисъл да се възстановява, тъй като една ракета ще обезсили всички усилия. За сметка на това от кметството твърдят, че всичко е наред, имат миникотелни, като на тази снимка. Досега никой не е виждал такива котелни, но тъй като всички се държат спокойно, не ми остава нищо друго, освен да се надявам да се реши въпросът.

Електричеството е сякаш почти в норма; дори уличното осветление беше пуснато. Но през годините на войната свикнахме, че ситуацията се развива по синусоида. Надяваме се на по-добро, очакваме по-лошо.

Сега има вода. Дано да са се сетили да изключат помпите от централното захранване, ако е възможно.

Като се виждаме (все по-рядко) с приятели и познати, установяваме, че от една страна Времето тече все по-бавно, безкрайно бавно, непрекъснато бимбардировки и мъчителни часове в убежища, а от друга страна явно Времето тече все по-бързо, защото изглеждаме все по-стари, сякаш за тези 3 години Война сме се състарили с 13 години. Хората масово се състариха...

Ако Европа и европейците можеха да почувстват в какво Путин превърна нашия живот и ако те не повече от час бяха чули нашите сирени и препуснали в безумие към децата и внуците си за да ги скрият в убежищата, сигурен съм, че щяха да вземат по-близо до сърцата си нашата трагедия.

Това, което се случва с народа и страната ни е чудовищна трагедия, тя цели поколения украинци ще дамгоса с печал и мъка - задълго, почти завинаги.

Ако Европа не знае какво е Нещастие и що е Беда, това е Украйна. Неизлечимо нещастие и непоносима беда.

От фейсбук