Понякога е толкова хубаво да бъдеш невъзпитан - да не отидеш някъде, просто защото не искаш, просто защото нямаш сили да се усмихваш насила, просто защото си толкова изчерпан, че нямаш енергия дори да утешиш себе си, камо ли да бъдеш любезно лицемерен.

Бягаш от света за малко, прегръщаш ствола на дърво и го молиш да ти даде сили. За малко. Поемаш дълбоко въздух и ... се връщаш в реалността. За дълго.

Възпитан, предвидим и самоунищожително мил към всички, само не и към себе си. "Събрал си се". Аплодисменти! А дърветата плачат след теб. Заради теб. За теб. Но ти вече си ги забравил. Себе си също.

Маската ти отива. Или поне на това се надяваш. Мисля си, че дърветата знаят всичко за човешката умора. И добре, че са неми.

*От фейсбук