“Борислав Зюмбюлев е всичко това, което не съм аз, и е най-подходящ за главен редактор на “24 часа”.

Така завършваше една препоръка, която той преди години настойчиво ме помоли да дам, след като случаен човек за журналистиката беше закупил с неясни цели “24 часа”.

Аз вече не бях главен редактор, а случайният човек се зае да имитира конкурс за овакантения от мене пост. Бях убедена, че няма да избере нито един от моя екип, и предупредих Зюмбюлев. Да, той беше точният за поста и за да не му попреча, отказах да напиша препоръката. Борето обаче беше дълбоко искрен с обяснението, че аз го познавам най-добре. Написах препоръката, но този, който трябваше да я прочете (убедена съм, не го направи), никога няма да разбере какво означава за тази професия талант, ерудиция, почтеност, доброта… Борко притежаваше тези качества в огромни количества.

Година по-късно подписах като издател назначението на Борислав Зюмбюлев за главен редактор на “24 часа”.

А преди почти 30 години го “набелязах” във вече несъществуващия “Отечествен фронт”. Там пък един друг човек искаше да покаже, че може да направи продукт, по-успешен от “24 часа”. Не се случи, но екипът беше талантлив. После Борето отиде в списание “Сега”, поканих го в отдел “Анализи” и когато станах главен редактор на “24 часа”, направих най-естествения избор за свой първи заместник.

Заедно преживяхме много. Сватбата им с Поли, появата на Борето и Анито.

Тежката катастрофа преди 16 години, която беше първото му успешно разминаване със смъртта.

Отказвам да си спомня името на доктора, нито болницата, където го оперираха с часове. Помня обаче бялата престилка с кръв, майката на Борето и равнодушната констатация в коридора: 70% е мъртъв.

В това време оперираха и Поли. През нощта преместихме Борко във ВМА. Когато рано сутринта оттам се обадиха да кажат, че са открили и разкъсан черен дроб освен всички травми, а той е в кома, се изплаших. Дадох си сметка, че не попитах никого от семейството за преместването. А ако се беше случило най-лошото, как щях да ги гледам в очите…

После дойде инсултът.

В голям дъжд, аз в задръстване на път за някаква уж важна среща, а той в кабинета си. Знам само, че за минути го закараха до ВМА и за втори път се размина успешно със смъртта.

Винаги е бил зад гърба ми. Нито веднъж не ме е предал. Аз също.

Дори когато се гневях за нещо несвършено както трябва в редакцията, си повтарях, че инсултът променя човека и е истински героизъм всеки ден Борко да е в редакцията. Защото тук и това е животът ни! Колегите от екипа ще ме разберат, а външният свят виждаше само успеха ни - в хартията, в сайта.

Съжалявам, че третия път не бях повече настойчива заедно да отидем на изследвания - и той, и аз. Обеща ми да го направим, ама друг път…

Чухме се в петък, на 24 май, за да ми каже, че във вторник отива на среща с кмета на Силистра, родния му град. Усмихнах се, защото има редакционна шега, че всичко важно се случва точно в Силистра. А и там се гордееха със съгражданина си Зюмбюлев.

Когато човек, с когото си направил толкова смислени неща заедно, си тръгне неочаквано, търсиш знаци, които да са подсказвали раздялата.

Моят знак ухае невероятно - шише парфюм в черна кутия, без име.

Малко след рождения ми ден, преди обичайната среща в сряда на управляващите редактори, го донесе с признанието, че последната му страст е да “забърква” парфюми. Изреди съставките на моя, но бяха толкова много, че не ги запомних. Днес Поли каза, че пишел книга за парфюмите.

Преди време се беше запалил по фермерството и обясняваше в детайли всичко за отглеждането на плодовете.

Да, Борко знаеше всичко. Влизаше в детайли на всяка тема.

Признавам, понякога му пишех ядосани съобщения, но никога не сме се скарали. Понякога се усмихвах на някоя прекалено екстравагантна идея, но само веднъж го спрях заради рисунка, която лично бе създал, за да илюстрира градуса на образователния срив. Беше си за червена точка 18+.

Сега гледам общата ни снимка от 2016 г. пред новата къща на “24 часа”. Май чакахме патриарх Неофит да дойде да я освети и някой от фотографите ни е хванал. Бяхме щастливи, че правим това, което умеем и обичаме - “24 часа”.

От днес зад гърба ми има един ценен, умен, талантлив и добър човек по-малко. Но двамата успяхме да научим няколко поколения талантливи журналисти да обичат “24 часа”.

Благодаря ти, Боре!