От миналия петък си седя върху пръстите, за да не пиша за литературния скандал, да не му давам още шум, но той вече плисна прекалено извън чашата. Пък съм и вътре – и името, и книгата ми са в тоя скандал, без да съм го искал.

Седмица вече гледам (с неприязън) как литературни хора се замерят с единственото, което имат в изобилие - слово. Мятат си обвинения, епитети, категории. Хвърчат думи – искрени, щото са извадени от дълбоко и твърди, само както здравите думи могат да бъдат.

В началото се ядосах и им казвах на всички – абе ей, престанете! Съберете се там литератори, критици, редактори, издатели, рецензенти, преподаватели – всички важни за писменото слово хора – затворете се в една малка стая (няма как да е голяма), залостете вратите и се скарайте едно хубаво, накрещете се, скъсайте по някоя риза, но накрая измислете как да подредите правилата, по които раздавате присъди на думите. Думите, които редим ние – дращещите по листа наивници.

Мина седмица. Коя писателска организация стана да защити Елена Алексиева, да заяви, че тази сянка не трябва да тегне над думите й, че е незаслужено клеймо върху български роман, че писателите не трябва да бъдат жертви на лоши правила, некадърни организатори, порочни навици? Коя браншова група, има няколко доколкото знам? Някой, официално, институционално, някъде?

Страшно е, когато пишещите хора са оставени да си мерят егото. Егото е важно, то е необходимост за творците, но е и бреме.

Егото остри перото ни, но понякога го забива в гърлото ни.

И ако има нещо полезно в този скандал – то е именно да осъзнаем, че има нещо по-важно от егото в литературата. И това е самата литература.

Иначе - ако трябва да се разделим на някакви отборчета „Черешки" и „Ягодки", моят избор е ясен.

Елена, с теб съм.

От фейсбук