• Уолтър Дюранти в обширен репортаж с "бащата на народите" за "Ню  Йорк Таймс" крие истината за Гладомора, взел милиони жертви в Украйна

В стремежа си винаги да са на гребена на вълната и бързо да се издигнат в кариерата, някои журналисти пропускат факти или си затварят очите за историческия контекст. След "уникалното" интервю с Владимир Путин мнозина побързаха да разкритикуват Тъкър Карлсън, че по същия начин е

пренебрегнал

ужаса на войната

в Украйна в името на личния си успех. Истината е, че за такива обвинения има не само реални основания, а и поне един случай в миналото, който е аналогичен от етична гледна точка.

Уолтър Дюранти е носител на престижната награда "Пулицър" през 1932 г. за репортажа си в The New York Times, посветен на

програмата за

колективизация

на Йосиф Сталин, наречена "Петгодишен план". Именно той е средството за геноцида на близо 10 милиона украинци, наречен Гладомор. Отричайки публично какъвто и да било глад, журналистът признавал насаме жестокостите на режима в Съветска Русия, но продължавал да лъже, за да запази достъпа си до Сталин.

Естествено, че успява, и в резултат на манипулацията му световната общественост е заблудена и разбира за истинските мащаби на нарочно създаденото бедствие десетилетия по-късно. Нещо повече – невярното представяне на съветската действителност от 30-те години на ХХ век легитимира режима и до голяма степен улеснява Кремъл да установи дипломатически връзки със САЩ.

В наши дни, след излизането на секретни документи за положението в онези години, вече знаем, че

скандалната

кампания,

която топрепортерът е водил за Съветския съюз на Сталин от страниците на най-престижния вестник в САЩ, била абсолютно аморална. Впрочем по-внимателен поглед върху житието му показва, че през целия си живот журналистът е бил изключителен негодник и открито се е наслаждавал на възможността да му се размине.

Уолтър Дюранти е роден в Ливърпул през 1884 г. и в неговата биография от С. Джей Тейлър "Апологетът на Сталин Уолтър Дюранти: Човекът на Ню Йорк Таймс в Москва" (Oxford University Press, 1990 г.) пише, че е лъгал дори за собствения си семеен произход. Без да се притеснява, той твърдял, че е единствено дете, осиротяло на 10-годишна възраст. Но нищо от това не е вярно -   майка му умира през 1916 г., сестра му четиринадесет години по-късно, а когато баща му си отива от този свят през 1933 г., му завещава 430 лири.

След като завършва университетското си обучение, Дюранти заминава за Париж, където се занимавал с

опиум, секс и...

сатанизъм

Прекарвайки времето си в долнопробния подземен свят на френската столица, той се сприятелява с Алистър Кроули - самозвания "Звяр 666" и водач на култ към Луцифер, който практикува психо-сексуални сеанси и черна магия. Самият Дюранти пише стихотворения, които се пеят на церемониите на сатанистите: "Хората са като червеи върху ябълка. Всички форми на живот, развъждани в света, са по природа паразити".

В Париж той се увлича от опиума и покрай страстта си към наркотиците се жени за бившата любовница на Кроули Джейн Шерон, която междувременно сатанистът заразял. Самата тя също била пристрастена към опиатите, но притежавала и добро състояние.

Когато избухва Първата световна война, Дюранти вече е репортер на New York Times и по този начин избягва участие в реалните битки. Боевете, които той наблюдава през първата година на войната, обясняват неговата амбивалентност към моралните и етични въпроси. Вероятно защото изпитвал "някакво безразличие към кръвта, мизерията, страха и съжалението", той търсел ключа към успеха в журналистиката. И изглежда го открил – първо

да се определи

какво искат читателите

и едва тогава да се прецени как фактите могат да се впишат в него.

Според биографите му Дюранти осъзнал, че в американската свободна преса вестниците се издават, за да правят пари за собствениците си, а работата на репортера е да напише нещо, което хората биха искали да прочетат и така да купят вестника. Веруюто му било, че колкото по-ефективно помага на своя работодател да печели, толкова по-голям е шансът

той да получи

по-високо заплащане,

по-добра позиция или световен успех.

Убеден в правотата си, след войната Дюранти е изпратен в новите независими балтийски държави, а през 1921 г. е сред първите чуждестранни репортери, допуснати в Съветския съюз. А там има съветски пресаташе, който винаги може да изгони някой непослушен западен журналист. По това време ръководител на съветската пресслужба е Константин Умански и без негово разрешение телеграфната служба просто нямало да изпрати никакво съобщение. В същото време експериментът „СССР" се харесвал на мнозина леви интелектуалци на Запад, отвратени от някои очевидни злини на капитализма.

С ясното съзнание, че успехът му зависи от домакините, Дюранти играе по правилата им, за което бил удостоен с височайша награда от тях -  да проведе интервю със самия Сталин - Светия Граал на московската чуждестранна преса. Още в края на 20-те години репортерът е признат за авторитетен журналист в Съветския съюз поради факта, че в своите материали той прославя съветското правителство и нарича Сталин „най-великият държавник".

В решителен момент, когато външният министър Максим Литвинов увещава САЩ да признаят СССР, на връщане кореспондентът на New York Times Дюранти прекосява Атлантическия океан с него, но минава през Рим, за да придружи Уилям Крисчън Булит, новия американски посланик в Москва. Седмица по-късно диктаторът Сталин изпратил да повикат Уолтър Дюранти и чрез него дава едно от много редките си изявления за пресата.

Така през 1929 г. той наистина за първи път успява да се добере до "бащата на народите" и да зададе въпросите си. Разбира се, те били в духа на времето и мястото - в първата от поредицата беседи със съветския диктатор няма и намек за критика - тъкмо обратното.

На практика всички въпроси и отговори обслужват безсрамно

целите на външната

политика на Кремъл

Пример в това отношение е флиртът на Сталин с американските банкери: "Знам, че в днешно време не е обичайно да се плащат дългове, но ние го правим. Доверието, както всеки знае, е основата на кредита... Това, което имам предвид, е, че обемът на нашата търговия с Америка за момента трябва да бъде измерен чрез степента на доверие, което Америка ни гласува чрез обема на кредита."

Освен това, в добродушно настроение Сталин предрича за капиталистическите държави не световна революция на пролетариата, а "нов просперитет след настоящата депресия".

Както и че: "Ние невинаги и при всички условия заемаме отрицателно отношение към Обществото на народите. Въпреки излизането на Германия и Япония от него, бих казал, че ако историческите събития бяха такива, че Лигата се превърна в спирачка или пречка за войната, не е изключено да подкрепим Лигата, въпреки нейните колосални недостатъци." Ласкаво се изказал и за американския президент Рузвелт:  "По всичко личи, че той е решителен и смел държавник".

При следващото си интервю с върховния ръководител три години по-късно Дюранти се осмелил да попита Джугашвили за прозвището "Сталин" ("Стоманения", така го нарекъл Ленин заради насилствените му методи като болшевишки терорист).

"Защо и кога – попитал плахо Уолтър Дюранти - взехте това име?" Видимо смутен, според репортера, Сталин отговорил: "Някои от моите другари ми го дадоха през 1911 г. или може би 1910 г. Изглежда смятаха, че ми подхожда. Разбирате, че ние "подземните" (т.е. терористи) работници

използвахме

такива прякори,

защото винаги е трябвало да се крием от царската полиция."

"Руският човек от стомана "смекчи тона и ако може да се изразя така, изглеждаше по-човешки, като показваше повече оживление и по-малко сдържаност от предния път", ще напише по-късно за този момент прозорливият репортер Дюранти. Но най-скандалното е, че никога той не задава някакъв неудобен въпрос, свързан със зверствата на режима в онези години, за които все пак се прокрадвала информация. В онези години в Украйна и в други части на необятната страна върлува Гладомора – чудовищно умишлено престъпление, при което загиват милиони и повсеместно се стига до канибализъм.

Но репортерът сякаш не забелязвал тази трагедия и на 31 март 1933 г. New York Times публикува негова статия от 13 страници, която може да се изучава в училищата по журналистика като пример за майсторско лавиране между истината и лъжата. Нарича се

"Руснаците гладни,

но не гладуващи",

текстът започва с опровергаване на сведенията от други репортери, които се стремят да отразяват обективно ситуацията. "Всъщност няма глад – обяснява Дюранти - но смъртните случаи, причинени от болести от недохранване, са много чести. Ако заради климатичните условия реколтата пропадне, както се случи през 1921 г., Русия наистина ще бъде изправена пред глад, но в противен случай настоящите трудности бързо ще бъдат забравени."

На 24 август 1933 г. Дюранти, който прекарва по-голямата част от времето си не в Москва, а на френската Ривиера, написва нов репортаж, в който заявява категорично: "Всеки доклад за глад в Русия днес е преувеличение или пропаганда, тъй като прогнозираната реколта е дори по-добра от миналата година". И добавя извинително, че е невъзможно да се постигне висока цел без жертви. А по повод насилственото отнемане на хранителните припаси от т.нар. "кулаци" той отбелязва бездушно: "Не можеш да направиш омлет, без преди това да счупиш яйцата".

Но по същото време там вече има и други западни кореспонденти, които съвестно отразяват събитията. Паралелно с Дюранти Гладоморът в Украйна е разследван от британските журналисти Гарет Джоунс и Малкълм Магеридж, които първи в пресата разказват за геноцида от 1932 - 1933 г.

"Пресякох границата от Русия към Украйна. Навсякъде разговарях с минаващите селяни. Всички имаха една и съща история: "Няма хляб.

Нямаме хляб

повече от два месеца

Мнозина умират (...) Преди хранехме света, но сега сме гладни", пише например Гарет Джоунс в дневника си, след като е обиколил почти 20 украински села. На свой ред Малкълм Магеридж публикува три статии в The Guardian, в които заклеймява този ужас като "едно от най-лошите престъпления в историята".

В крайна сметка, заради огромния престиж на флагмана на американския печат "Ню Йорк Таймс" лъжливите тези на Дюранти надделяват и до голяма степен формират отношението на световната общественост към случващото се в СССР в онези години. А той предпочита удобно да хвали тоталитарната система, наложена със сила в огромната страна. Което носи на Дюранти и престижната награда "Пулицър".

За първи път за грандиозната измама започва да се говори чак през 1990 г., когато Централният комитет на Комунистическата партия в Киев разреши публикуването на сборник с архивни материали "Гладоморът 1931 - 1933 г. в Украйна: през погледа на историците, на езика на документите". След книгата на Робърт Конкуест учени проучват в архива подробности за случилото се през 1932 - 1933 г., а украинската диаспора в САЩ инициира разговор с Конгреса, за да ги информира за Гладомора.

През същата 1990 г. американската писателка и историк Сали Тейлър публикува биографията на Дюранти "Апологетът на Сталин". В отговор The New York Times възлага на своя международен журналист Карл Майер

да анализира

репортажите на Дюранти

Изводът му е безпощаден – това са "едни от най-лошите репортажи, появявали се в този вестник", посветени на култа към Сталин, пренебрегвайки престъпленията му.

Бордът на "Пулицър" обаче решава, че въпреки всичко скандалният журналист може да запази наградата. Аргументите им са два - твърде малко хора са агитирали за нейното отнемане, а позицията на The New York Times била неясна.