Писателката е с присъда от Народния съд заради Европейския писателски съюз, провеждала, и то користно, прогерманска политика

Фани Попова-Мутафова е родена в Севлиево, града на поетесите Мара Белчева и Екатерина Ненчева, през 1902 г. Баща ѝ е горнооряховецът генерал Добри Попов. Неин вуйчо пък е друг генерал - Стефан Нерезов, загинал при атентата в “Света Неделя” на 16 април 1925 г. От 1907 до 1911 г. баща ѝ, още капитан, е изпратен на обучение в Торино. Там малката Фани започва да учи.

След като семейството се завръща в София, тя завършва гимназия и специализира музика в Мюнхен. Покрай служебните ангажименти на баща си живее за кратко в Париж и Лозана.

В Мюнхен среща бъдещия си съпруг Чавдар Мутафов, също роден в Севлиево и син на известния социалдемократ Петър Мутафов. Чавдар е прекъсвал на два пъти следването си по архитектура в Мюнхен заради участието си във войните. За да се дипломира, той тегли заем, въпреки че управляващите му предоставят стипендия, но с условието да стане член на тяхната партия. Чавдар отказва, защото държи на свободата и независимостта си.

По време на следването си в Мюнхен Фани Попова изпраща във “Вестник на жената” първия си разказ, който е публикуван. След завръщането си в България се отдава изцяло на литературна дейност. Съпругът ѝ пък става преподавател в Техническия университет. При смяна на управлението обаче той е уволнен, защото неговото място трябва да заеме партиен кадър на новите управляващи. Намесва се проф. Асен Златаров и Чавдар Мутафов е възстановен, но отказва да се върне на работа заради преживяното унижение. Опитва да си намери работа като частен архитект.

Едва 25-годишна, през 1927 г. Фани издава първата си книга с разкази “Жената с небесната рокля”, последвана след още две години от “Жената на приятеля ми”.

На 29 г. издава знаковия си роман “Солунският чудотворец”, който я изстрелва в литературните български висини.

Отзвукът не е еднозначен. Естетът Николай Райнов е възмутен от “Солунският чудотворец” още след излизането му. Става доста по-яростен след години и казва по време на процеса на т.нар. Народен съд срещу Фани Попова, като анализира и печата от онова време: “Печатът се насъскваше отгоре. Начело на него стояха хора търговци – с изключение на два-три вестника, които печелеха от вестниците и живееха. Те бяха приели на служба бездарниците писатели, карикатуристи, журналисти, а знае се, че бездарникът има едно оръжие, което природата не му е отнела: то е хитростта, то е приспособимостта и способността да се нарежда и да използва тлъстите места. ... Фани Попова-Мутафова е една бездарна писателка. Това, което аз съм писал като разказ, тя го е обърнала на роман. Пример - моят разказ “Балдуин” става нейният роман “Солунският чудотворец”, който е грамотен, може да го прочете и да направи справката си”.

Романът обаче като цяло е приет доста възторжено и през 1935 г. писателката издава може би най-известната си творба “Дъщерята на Калояна”, последвана след две години от “Иван Асен”.

Литературният историк и критик Никола Балабанов оценява цялостното ѝ творчество през 1938 г.: “От всяко почти произведение на писателката лъха устрем към нови мисли и към нови отношения в живота, между хората и към държавата върху основите на вяра, човечност и на българския дух и национална гордост. В това отношение Фани Попова-Мутафова е твърде много героична и често обича да се изправя с острото копие на своя мироглед и на своята нравствена стихия пред лъжата, измамата и примирението...”

През 1932 г. Фани Попова е избрана за член на българския ПЕН клуб. Малко след това Панчо Владигеров пише музиката за операта по нейно либрето и в сътрудничество с Николай Лилиев “Цар Калоян”, играна в навечерието на 24 май 1936 г. Скоро обаче тя е свалена от сцената на Народния театър с мотива, че текстът “обиждал нашата династия”.

Заповедта идва от цар Борис III, защото “открил” “елементи, които уронвали престижа и достойнството на царицата”, а оттам и неговото. Тя обаче става и първата българска опера, поставяна в чужбина – в Братислава и Любляна.

Едва в средата на 30-те си житейски години Фани Попова се е наложила като най-добрата и най-издавана българска писателка. Книгите ѝ са в тиражи между 3000 и 6000, което е огромно число за онова време. Няма българско списание или вестник, който да не е публикувал нейни творби, че дори и сп. “Философска мисъл”. През 1934 г. италианското издателство “Караба” издава в своята поредица “Чуждестранни автори” неин сборник с разкази. Той е единственият представител в поредица, която включва над 400 чуждестранни автори. Нейни разкази са превеждани на сръбски, френски, немски, руски, унгарски, чешки, румънски. През 1936 г. Фани и Чавдар Мутафови купуват апартамент на бул. “Христо Ботев” 1, за 120 000 лева, който е записан на името на съпругата. Той е от две стаи и кухня.

И внезапно в този бърз и шеметен успех се намесва политиката.

През 1941 г. немският научен институт кани Фани Попова и още шестима писатели да вземат участие в едно пътуване из Германия. Любопитни са останалите обсъждани имена, а те са: Елин Пелин, председателят на писателския съюз Стилиян Чилингиров, поетите Теодор Траянов, Николай Лилиев и Кирил Христов, и Тодор Влайков, Светослав Минков и Добри Немиров.

Те са посочени от драматурга и преводач на немска литература Димитър Стоевски като най-известните български писатели. Гостуването и разноските поема германското министерство на пропагандата. Дълго време минава в размишление дали по време на война е най-подходящо да се пътува до Германия и групата непрекъснато променя състава си. Немците обаче са нетърпеливи и заявяват, че щом българите сами не могат да се разберат кой ще пътува, те ще определят състава на групата. Остават Фани Попова-Мутафова и проф. Александър Балабанов. Той пък ляга болен и не може да замине.

Сменен е от д-р Димитър Гаврийски, но той от своя страна също отказва, обиден, че бил определен за “заместник” на професора. Така Фани Попова-Мутафова заминава сама, вярна на дадената дума.

В края на пътуването, по време на което групата посещава 15 града, сред които и Баден-Баден, Хайделберг, Ваймар, Бон, Мюнхен, Берлин и др., и е разгледала архивите на Гьоте, Ницше, става ясна идеята на немците – да се направи българска секция към основания от тях Европейски писателски съюз и тя да стане неин председател.

И изведнъж тези, които са отказали да пътуват, се оказват много заинтересовани от идеята кой да е председател и започват доноси до немския културен институт защо Фани Попова да е начело, а не някой друг, по-подходящ. Тези боричкания не успяват и през 1942 г. Фани Попова получава нова покана да посети Ваймар. Оказва се, че вече в Европейския писателски съюз членуват писатели от 15 държави, а тя трябва да определи кои от българите да влязат в него. Този път изборът е от 150 имена. Накрая в списъка остават Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Шишманов, Асен Разцветников, Иван Мирчев, Димитър Пантелеев, Атанас Далчев, Дамян Калфов, Павел Спасов, Николай Марангозов, Чавдар Мутафов, Илия Мусаков и Димитър Талев. Одобрени са обаче Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Шишманов, Чавдар Мутафов и Димитър Талев.

През 1943 г. председателят на Европейския писателски съюз Карл Роте идва в България. Той съгласува с професорите Михаил Арнаудов и Александър Балабанов, Елисавета Багряна и директора на Народния театър Владимир Полянов кои да бъдат приети за нови членове. Одобрени са Стилиян Чилингиров, Елин Пелин, Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Михаил Арнаудов, Добри Немиров, Владимир Василев, Владимир Полянов и Ангел Каралийчев. В последния кръг на обсъждането са отпаднали Емилиян Станев и Боян Болгар. Фани Попова не слага в листата Петър Динеков и Георги Константинов “въпреки голямото им желание”, както свидетелства самата тя.

През 1942 г. съюзът “Любов към родината”, в който тя членува, започва да издава свой печатен орган. Още първият му брой е спрян по заповед на министъра на вътрешните работи Петър Габровски с обвинението, че Фани Попова, която замества председателката генерал Лазарова, е легионерка и работи за една “разтурена организация след преврата от 1934 г.”. Тя попада под ударите на Закона за защита на държавата и пише протестно писмо до цар Борис III, който не отговаря. След 9 септември 1944 г. именно заради участието си в Европейския писателски съюз е арестувана и лежи в Софийския централен затвор.

Обвинението срещу нея е: “Със статии, речи, книги и др. действия е провеждала, и то користно, прогерманска политика. Същата е съдействала да бъде насаден в нашата художествена литература националсоциализмът и великобългарският шовинизъм. Урежда изложба на германската книга. Изнася сказки против СССР, Англия и Съединените щати. Организаторка на българската секция на европейския (фашисткия) писателски съюз. Говорителка по радио “Донау” и др.”.

Още през септември 1944 г. новите управляващи определят кои книги ще бъдат забранени и кои ще възпитават новия мироглед. В списъка на забранените попадат четири книги на Фани Попова. На 9 ноември 1944 г. тя е разпитана и естествено, отрича нелепите обвинения. Присъдата е произнесена на 4 април 1945 г. В състава на съда са “пролетарският писател” Димитър Полянов, театралът и публицист Георги Костов и членове “майор Веселин Георгиев, писател и журналист”, както е записан, и Димитър Георгиев, общественик и журналист.

Фани Попова-Мутафова е осъдена на 7 години затвор и да заплати в полза на Държавното съкровище 10 000 лева, които при невъзможност да се заменят с шест месеца затвор. Тя престоява в затвора 11 месеца и е освободена.

През 1947 г. е издадена нейната книга с разкази за момчета и момичета “Червената мантия”.

През 1950 г. Държавна сигурност образува срещу нея агентурната разработка “Писателка”. Поводът е донесение на Евгения Ленкова, че Мутафова е създала нелегалната организация “Васил Левски” и била бивша членка на легиона. Писателката отново е арестувана и разследвана. След две години обвиненията срещу нея падат и самите агенти на ДС признават, че обвинението на Ленкова е “плод на нейните фантазии”. Към списъка на забранените ѝ книги обаче се добавят още 7.

През 1960 г. пада забраната за издаване на нейни творби. През 1962 г. излиза “Дъщерята на Калояна”, преиздадена през 1967 г. Пак тогава е отпечатана “Одрин падна”. Пак през 1967-а е издадена “Велики сенки: Разкази от нашето Възраждане”. След година е играна и пиесата ѝ по романа “Солунският чудотворец”.

През 1972 г. е удостоена с орден “Кирил и Методий”. Тогава е публикуван и биографичният роман “Д-р Петър Берон”. Умира през 1977 г.

Към обвинителите: Никога не съм била галено чедо на миналите режими

“Имената, които нося - както Попова, така и Мутафова, са били носени от хора, чийто живот и чиито дела са били синоним на честност, неподкупност и пословичен идеализъм.

Никога не съм била галено чедо на миналите режими. За мене нямаше нито синекурни служби, нито командировки, нито библиотекарски длъжности. Не бях съдружник на големи издателства, които печатаха скъпоплатени учебници. Не бях редактор на никоя страница в официозите, на никое държавно или общинско издание. Портретът ми не беше окачен в училища и читалища, колкото и да беше търсен и дирен от моите читатели.

Не бях аз, която влязох във военна униформа начело на нашите войски в Добруджа. Никога никое правителство от 1923 година насам не ме счете за свое доверено лице, за да ме изпрати да го представлявам в официалните писателски посещения, които се направиха от 1941 до 1944 г. до Будапеща, Загреб, Букурещ, нито пък имах някакво участие в посрещането на хърватските и унгарските писатели у нас през същото време. Както не бях аз от тия писателки, които четяха свои произведения на литературни чайове на германофилския салон на г-жа Рашко Маджарова (свидетел Санда Йовчева и др.)

Не само че не бях привилегирован писател на миналите режими, но напротив, бях едва толерирана и прикрито преследвана.”

Чавдар Мутафов пред съда: Искаше да представи България

“През лятото на 1941 г., месец август, бях на летуване в Копривщица със семейството си. Един ден жена ми я викат по телефона от канцеларията на германската легация и я питат дали скоро ще се завърне в София, тъй като за нея имало покана. Това беше към края на месеца.

Към 1 септември бяхме в София и един ден жена ми ми каза, че са поканени няколко български писатели, в това число влизала и тя, които щели да посетят около 20 немски града. Поканата била от германското правителство чрез нашето Министерство на народното просвещение – и сега, добави тя, съставяли списъка на участниците и се чудят кого да сложат и кого да не сложат. Отначало бяха посочени 7 души, после числото им се намали на 3, а в навечерието на пътуването, както жена ми бе взела вече паспорт и билети, стана ясно, че ще пътува с г-н Алекс. Балабанов.

Аз я закачих, че поне с него няма да скучае по пътя. В последния момент на гарата жена ми с ужас констатира, че е сама и се колебае дали да тръгва. Аз бях решително против отиването главно поради разклатеното ѝ здраве, но у нея надделя чувството за дълг: Аз, заяви тя, не искам да излагам нашия писателски съюз и нашата страна и искам да покажа, че и една слаба жена може да представи България, като не се намерят други мъже.”