90 години от рождението на Таня Лолова.

Помня всеки миг с теб.

Една сутрин тя ми се обади, обичайно беше да се чуем. Искаше да й прочета ново стихотворение, ама написано ей сега, днес... В този ден обаче ме покани в Театър 199. Нейният любим театър... А ковидът жънеше на разсипия... Отказах й – внукът ми имаше рожден ден... То и рожден ден нямаше как да се празнува... Опитах се да я откажа... Но отиде.

След няколко дни се разболя. Чувахме се. В Пирогов беше препълнено. Тя ми описваше хората около себе си, някак екзалтирана... Но дъхът й прекъсваше, лекарите се оплакваха, че не търпи кислородната маска... Едно утро Савата, синът й, ми каза: „Танчето си отиде..."

Знаете как боли за близък човек. Бяхме заедно над трийсет години. Почти нераздели, само когато пътеките ни се разделяха за кратко. Тя пътуваше, аз пътувах...  Но заедно сме пропътували хиляди километри. Тя приемаше цялата ми лудост да пътуваме из България и да вършим апостолска работа, да убеждаваме антиваксерите, че животът зависи от ваксината, да говорим за глада на духа, за необходимостта да бъдем емоционално интелигнтни, да подсещаме кметове и институции за някой и друг нерешен проблем... Да отидем на някоя малка сцена, където тя ще чете стихове или ще разказва истории, които при нея бяха поток... С поуките, с преплетения из житейското смях, който носеше здраве....

Но в КК АЛБЕНА идваше всяка година. От 2021-ва нашият форум осиротя. Пенсионирах се през 2002-ра и направих фондация МОСТ. Събирахме се около 150 човека, видни медици, журналисти...Извеждахме горещи точки от хралупите им, търсехме решения за здравепозването. Тя откриваше тези срещи и ги превръщаше в необичайно преживяване. Албенското ни семейство беше богато с личности, отдадени да служат на обществото. Тя беше точно такъв човек. Тук срещна и д-р Дарин Димитров, кмет на Търговище. Една снимка завинаги ще запази това одухотворено общуване.

Приятелството ми с Татяна Лолова ми позволи да я видя не като актриса – като човек. Имаше много богата култура. Беше нетърпима към хитреците и мързеливците. Обичаше уникалното. Обикаляли сме с нея магазини за дрехи, но дрехи, наистина създавани от хора с художествен усет, отделни бройки. Обличаше ги и им се радваше, докато попадне на „нейното". Сама си избираше дрехите, с които ще играе определена роля. Манекен – стройна, величествена... И щедра.

Сторило й се, че харесвам една блуза, загледала съм я – и хоп, купи ми я. Оранжевата коприна и сега свети в гардероба ми. Погледнала съм шапката й – ето ти я, Юле...Дълго носих тази черна кадифена шапка. Тя си слагаше шапки и в театъра. Седим и чакаме да се отвори завесата, тя казва: „Удобно нещо са шапките, може и да не си ходил на фризьор..."

Обичаше да ходим до ателието на знаменитата Ирина Сардарева. Тя си вземаше оттам великолепни шапки, но докато ги пробваше – ах, таково удоволстие беше да я гледам как царствено ги сменя една след друга... И на мен купуваше... Имаше слабост към шалчетата – не мога да преброя и тези, които ми подаряваше...

Много истории си имаме двете. Но тук ще кажа само още няколко думи за невероятната връзка, която имаше между нея и съпруга й, Славето.Той готвеше, правеше сладкиши, чаровен, отдаден на голямата любов към Таня. Тръгваме да пътуваме с нея, направил куп невероятни сандвичи... Докато се качваме в колата, маха от прозореца... А тя му се обаждаше едва ли не на всяка крачка, за да му каже сега къде е и какво прави... Той е самоук художник, но цветовете в картините му живеят... Тя обичаше всяка негова картина. Той рисуваше, докато тя работеше, докато пътувахме. Семейството на сина й, Савата, е сплотено по същия този модел. Двамата с Нели са неразделни, той я обгражда с онова внимание, което е виждал у баща си. Предадена му е и скромността – при всичката си популярност това семейство си остана естествено и мило.

Таня не оставаше безучастна към проблеми, които засягат други хора. Социума. Спомням си как се бори една дупка на улицата бъде отстранена, един строеж да не отнеме възможността за детска площадка, за пространство на децата.

Обаждала ми се е да се разходим. По улицата я спират на всяка крачка. Такава любов... Често ме викаха със Славе на кафе – и сладкиш, на ранина още. Когато Славе си отиде, тя се изгуби в мъката си. Ходехме заедно да обядваме или вечеряме. Тя обичаше риба, зеленчуци, печени – но зелени! - чушки, супи от зеленчуци, или пилешки, тиква печена, дюла печена... Черна бира... Печени ябълки... Колко празници съм била в семейството им... Колко радост съм получила, необикновена, естествена, без пози...

Когато съпругът ми почина, тя дойде да го изпрати с мен. Дойдоха със Славе. Имаше онзи уникален талант да обича и да бъде до всяка болка на хората, които обича.

Мнозина ще говорят и пишат за нея сега, в деня на 90-тата й годишнина.

Но аз имам онова, което малцина имат – любовта й, която ми даваше озарение и сили. Имам спомените от обикновения ден, когато хората не се чувстват на сцена и само близостта трепти навсякъде във въздуха около тях. Имам думите й, които не са чувани от мен с мисълта непремнно да ги кажа на света, която нея няма да я има... Думи за всичко – за театър, за хора, за книги, за събития... Винаги ме е смущавало това – да запишеш казаното пред теб, насаме, съкровено – и после да го разпространиш насам и натам...

Скъпа моя, ще си мисля за теб в деня на рождението ти. 10 февруари...

Хората, които я обичаха, не изхвърлиха името й от телефона си. Така ми каза и професор Борис Богов, който я лекуваше.

И в моя телефон е името й. Понякога звъня... Знам, че ме чува...

*От фейсбук