Трагедията на арменското население на Нагорно Карабах носи значими уроци - не само за арменците, но и за всички нас. Считам за легитимна борбата на арменския народ в Карабах срещу репресивния режим на Баку - по време на Съветския съюз, и след него. Южен Кавказ е поле на арогантни имперски експерименти от столетия - в не по-малка степен отколкото Балканите. Присъединяването на Нагорно Карабах към Азербайджан от сталинисткия режим е на практика част от основната имперска схема - "Разделяй и владей". Еманципацията от съветската империя включваше и стремежа към еманципация от етнически основано насилие върху тази част от арменския народ.

За съжаление, дългият период след 1989 г. до 2020 г. не бе използван от ръководството на Карабах и на Армения за постигане на работещ компромис с Азербайджан, при това от позиция на военно и политическо надмощие на арменците. Президентът Левон Тер Петросян бе отстранен заради своята компромисна и балансирана позиция и бе заменен от политическа фракция радикали начело на арменската държава с произход от Нагорно Карабах. Тези радикали установиха авторитарен режим в самата Армения и подчиниха изцяло нейната вътрешна и външна политика на каузата за „независим Карабах”. За да преследват тази кауза, управляващият карабахски клан в Ереван обвърза Армения изцяло и едностранно с подкрепата на Русия срещу претенциите на Баку за възстановяване на азерския суверенитет върху областта, която арменците наричат „Арцах”.

За Москва тази сделка – васалитет на Ереван срещу защита от ревизионизма на Баку – бе изгодна в продължение на дълъг период от време. На територията на Армения се намира руската военна база в Гюмри, която стои там от столетия – тя отбелязва „лимеса”, границата между Руската и Османската империя (и Персия), гарантира геополитическото превъзходство на Русия с Кавказкия хребет „зад гърба й”. Контролът върху Армения играе важна роля за постоянния натиск, който Москва упражнява върху Баку за спиране или поне отслабване на азерския стремеж към независимост, който Азербайджан демонстрира на основата на своите природни богатства от нефт и газ. За Москва тази независимост би означавала, първо, загуба на геополитическо влияние в Южен Кавказ, където азерските турци чувстват силен афинитет към самата Турция – многовековен съперник за надмощие над Русия в Кавказ. Към стремежите на Турция можем спокойно да прибавим и интереса на Вашингтон, Лондон и други западни фактори към откриване на стратегическата и търговска ос Изток – Запад от Каспийско море, през Южен Кавказ и Черно море до Европа. Москва с всички сили се бори Южен Кавказ да остане стратегически организиран около оста Север – Юг, която гарантира руския геополитически контрол в региона. Второ, азерската независимост за свободна търговия с нефт и газ за Москва означава ерозия на нейния стратегически монопол в снабдяването с енергия на източна Европа и до голяма степен – на Европа като цяло.

Така Армения играе ролята на основен ключ за руски контрол върху Южен Кавказ, срещу стремежите на Баку и Тбилиси – всяка по свой начин - за геополитическа еманципация от Москва и стратегически излаз към Европа и Запада. Армения е част от всички международни договори, към които Москва принуждава своите постсъветски съседи – ОНД, за „евразийска икономическа интеграция” и за „обща отбрана” – ОДКС. Армения на практика пропуска съзнателно всички шансове за развитие на автономни отношения с Европа и Запада – нещо, към което повечето други постсъветски държави се стремят след 1991 г. Легитимацията на тази позиция за Ереван е доста проста – Армения е далеч на изток, Западът трудно може да оказва системно геополитическо влияние върху региона, а патронажът на Москва пази Армения от нейните основни исторически врагове в региона – преди всичко Турция и Азербайджан. Тази позиция е господстваща по протежение на десетилетия в арменската политика, въпреки че многолюдната арменска диаспора в Европа и Америка е мощен проводник на интересите на малката държава в световните дела. Руската военна помощ за Ереван десетилетия сдържа стремежите на Баку да възстанови своя суверенитет над сепаратистите от Карабах.

Нещата се променят с възможността на Баку да употреби своите огромни приходи от нефт и газ за обновяване и модернизиране на своите въоръжени сили, както и от нарастващия геополитически интервенционизъм на Турция в региона. Съвместните усилия на Анкара и Баку водят до стратегическото поражение над Ереван във войната от 2020 г. И до практическата загуба на контрола върху Карабах. Москва замислено гледа на случващото се в „неутрална” позиция. Променените геополитически баланси в региона правят по-неизгодно едностранното обвързване на Кремъл с Ереван и налагат нов тип компромис със засилващия своя енергиен и военен потенциал Азербайджан, както и със стратегическия партньор на Кремъл – Анкара. Необходимостта от този компромис рязко се засилва с авантюрата на Москва – агресията срещу Украйна от февруари 2022 г. и с нарастващата изолация на Русия в международната общност. Стратегическият съюзник на Ереван, върху който е основана изцяло стратегията на Армения за оцеляване и контрол върху Арцах-Карабах разсеяно отмества поглед от драмата, разиграваща се между Баку и Ереван... Въпреки поетите ангажименти – в ОДКС и в двустранните отношения. Москва се опитва да „легитимира” своето поредно предателство спрямо арменците с добре режисирано „недоволство” от поведението на арменския премиер Никол Пашинян (обявен за „соросоид”), който се стреми да разнообрази геополитическите валенции на арменската държава на Запад, без да се отказва от основния приоритет на външната политика на Ереван – сътрудничество и послушание на Москва.

Предателствата на Руската империя към арменците са обект на отделна и много дълга история, но тук си струва да отбележим предаването на Карс и други изконни арменски територии на Турската Република в името на стратегическото партньорство на болшевиките с нейния основател – Мустафа Кемал Ататюрк – през 20-те години на 20 век. Преди това Петербург невъзмутимо наблюдава кланетата на арменци в Османската империя през 1915 г., въпреки, че арменското национално освободително движение е стимулирано от Петербург и разчита на Руската империя в контекста на Първата световна война. Отдаването на Арцах-Карабах на Азербайджан от страна на болшевишкия режим е нова брънка във веригата на предателства на арменската кауза от страна на Руската империя, отново изоставила своя „стратегически партньор” в Кавказ... Тези исторически уроци бяха забравени от властимащите в Ереван през последните две-три десетилетия, особено след отстраняването на президента Петросян. Радикалният национализъм в подкрепа на Карабах се основаваше върху авторитаризъм вътре в Армения и безусловно подчинение на Москва във външната политика на Ереван. Полагането на „всички яйца в една кошница” – и то в кошницата на доброволно подчинение на Москва – доведе до поредната национална трагедия на арменците. Историята отново се повтори в познатия си от миналото модус – турците разгромяват арменската кауза, а „защитникът” Москва невъзмутимо гледа на трагедията на своя кавказки съюзник, защитата на който вече не е изгодна за текущите интереси на Кремъл.

Тази история е много поучителна не само за бъдещите поколения арменци. Тя е много поучителна и за българите, които все още хранят илюзии относно „братската роля” на Москва като „защитник” на България. Българската история е пропита до мозъка на костите си от манипулациите на имперската идеология за „братството” между двата народа. Тези пластове на дълговечна манипулация на българското национално съзнание пречат на поколения българи да видят истината за отношенията между България и Русия. За Кремъл независимата и силна българска държава никога не е била изгодна от стратегическа гл. точка – така както силна и независима Армения никога не е била в интерес на руския контрол върху Южен Кавказ. България е необходима на Русия като квазидържава, нестабилна, разделена, подвластна на страховете си от своето минало, и оттук – лесна за манипулиране и владеене от страна на Москва. Няма начин за българска национална независимост в условията на подчинение на България на Русия. Единствените периоди на относителен успех на българската национална кауза се разгръщат в условия на откъсване на България от подчинение на Русия – при управлението на Стамболов, през 30-те години на 20 век... От 80 години насам България е на дъното на своя потенциал за държавно и национално развитие поради колонизацията на страната от Москва – първоначално под ботуша на Съветската империя, а след 1989 г. – под управлението на криминалната руска олигархия и българските й слуги – в енергетика, корупция и пропаганда. Трагедията на Армения е още едно сериозно предупреждение за всички българи – да отворим очите си и да се погрижим за каузата на една наистина независима България.

За съжаление, арменците и българите много си приличат по една своя обща черта – отказват да се учат от своето минало и затова преживяват своите исторически трагедии отново и отново – въпреки, че мнозина сред тях претендират да са радикални националисти. Арменци и българи много си приличат и по нещо доста по-конкретно – те позволяват на кремълската пропаганда да използва пълноценно османо-турската фрустрация на българския и арменския национален характер, за да постига своите собствени великодържавни цели. Усвояването на уроците на миналото е единствения път към успех в настоящето и бъдещето.

От Фейсбук.