Какво си спомням?

Моят пациент беше от португалски произход. Беше заболял от ужасната болест от която се спомина астрофизикът Хокингс. Амиотрофична латерална склероза. Болестта на известният американски футболист Лу Герек. В Америка не можеха да произнасят моето име Любомир и бях приел да ме наричат Лу.

Лу Канов.

Не бях съвсем ОК да се наричам Луканов в онези години, но това беше положението.

Моят пациент стигна до мен през Спешна Помощ в Болницата. Аз обслужвах всички психиатрични случаи в тази нощ. Видях всред леглата на спешните случаи един човек със сурово средиземноморско лице на моряк, който беше решил да умре. Беше решил, че няма смисъл. Опит за самоубийство.

Суицидален случай. Но това не беше един от онези случаи, когато момичета поразени от бурни пубертетни импулси бяха взели 3 таблетки диазепан, след като се бяха разделили с приятеля си, за да го накажат със своята героична поза на отхвърленост и призив да се върне обратно любимият.

Този опит за самоубийство беше истински. Той изразяваше отчаянието пред една нелечима болест с фатален край. Моята роля беше да го убедя да остане отсам живота. Липсваха ми истински аргументи, но някакси успях да спечеля доверието му. Той отказа смъртта. Поне тази нощ.

Продължихме лечението след това доста месеци. Аз се опитвах да му вдъхна надежда, но тялото му го предаваше. Мускул след мускул, той се парализираше постепенно и ме ме гледаше жално със своите черни португалски очи.

Какво можех да му вдъхна, каква надежда, — аз лекарят, знаейки, че е обречен. Аз му попречих да се самоубие, той стана мой приятел и аз още тъгувам за него. Но той умря, някъде в един хоспис. Съпругата му ми се обади с един имейл и ми съобщи лаконично:

Франсиско почина. Благодаря за всичко, което направихте за него.

Аз всъщност му помогнах да изстрада до края живота си.

*От фейсбук