Търсенето на лидер е тежка болка на българското общество. Народопсихолозите твърдят, че българската публична култура е индивидуалистично-егалитаристка. Всеки от нас иска да бъде "коза на свой крак" и няма доверие на другите. Формирането на обществени йерархии е нелегитимно в очите на българина, защото който и да се издига - бил е твърде дълго "на един хал" с останалите. Е, баш тоя ли ще ни води... Не го ли знам аз него, комшия ми е, кътните му зъби зная... Пък и сестра му...

След сталинисткото нашествие от 1944 г. българският елит бе на практика унищожен, унижен и прогонен. Заменен бе от колониалната администрация на московския завоеватвл. Тази администрация трябваше да играе ролята на национален елит, но успя да се издигне само до роля на регионален слугински апарат на империята. След 1990 г. имаше опити да се създаде алтернативен елит от набързо сглобената демократична общност. За съжаление, едно десетилетие по-късно този опит приключи с разгром. Колониалният комунистически елит се трансформира в посткомунистическа олигархия и с помощта на третия Кобург окончателно овладя икономиката и политическата система. Съхрани психологията и системата на слугинска зависимост от Москва.

След 2013 г. бяха възобновени опитите от 90-те години за създаване на алтернативен елит - граждански и политически. Без особен успех. Опитите бяха възобновени през 2020 г. - вече с патоса на открита антиолигархична политическа революция, но успехът - ако въобще има такъв - е също така противоречив и неубедителен. Протестите от 2020 г. вкараха в българската политика две нови поколения, които бяха дезинтересирани и изолирани от обществения живот през първите 20 години на новия век. Засега постиженията им се изчерпват със самия факт на съществуване на политическа амбиция у лидерите им. Да видим нататък...

За разлика от общо взето подредения свят през 90-те години и началото на нашия век, днес живеем в бурни и опасни времена. Много рисковано е да продължаваме напред с политическо и обществено лидерство, което е комбинация от противоречиви лични качества, зависимости от чужда и агресивна държава - в случая Русия, дълбоки вътрешни разделения и невъзможност за постигане на съгласие по ключови национални приоритети. Българският елит - или това, което го замества - е натоварен с присъствието на прекалено много фигури и организирани групи, зависими от волята на чужди интереси.

В подобни кризи на лидерска идентичност нациите обикновено произвеждат обществени лидери, които са в състояние да ги водят към преодоляване на задънената улица. Чърчил смени посредствения Чембърлейн. Аденауер изгради нова Германия от пепелищата на нацисткото поражение. Де Гол изведе Франция от кризата на четвъртата република... Ние чакаме, но не припознаваме. Който и да опита - комшия ми е, знам го какво представлява, тарикат - прави се на света вода ненапита... В повечето от случаите това даже е вярно. Но с този манталитет ние сякаш сме осъдени да произвеждаме предварително сбъднати пророчества - не вярваме на никого и получаваме в резултат неверници.

Не виждам смисъл да се убеждаваме, че се намираме на важен Рубикон за националното ни развитие. С ерзац лидерите - особено посочени начело на държавата от чужди и враждебни сили - далеч няма да стигнем. Мераклиите за фюрерчета се множат. Разделенията и поляризацията в обществото се увеличават. Време е поне някои от нас "да извадят гънка" и да се опитат да очертаят кръг от необходими стъпки напред, зад които да застанат колкото може повече хора. И ... някой да ги поведе - или някои... Много народи са напуснали сцената на историята защото не са осъзнали повелите на времето, в което живеят. А осъзнаването е преди всичко работа на обществения елит.

Време е да спрем да служим на чужди и враждебни сили, да спрем да преписваме алгоритми и решения проработили другаде, но механично нанесени върху нашата действителност. Време е за политическо и държавническо творчество. То изисква интелект, почтеност и грижа за обществения интерес. А не само за личния... Абе не ги ли напълнихте вече тези лични джобове бе, господа!

(От фейсбук)