Писателят е разработван за задгранична работа по македонска линия с псевдонима “Самуилов”

В началото на 40-те години на миналия век Димитър Талев започва работа над “Железният светилник” и отпечатва като отделни разкази завършени глави във в. “Зора”. В самостоятелен том романът излиза през 1952 г. Последван е година по-късно от “Илинден”, през 1954 от “Преспанските камбани” и в 1966, годината на смъртта на писателя, от “Гласовете ви чувам”. Хронологическият ред на тетралогията обаче е “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден” и “Гласовете ви чувам”. Това е първият романов епос в българската литература за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като неизбежно последствие от Българското национално възраждане в Македония.

Между работата по първия и излизането на последния роман са легнали повече от 20 години, през които Димитър Талев преживява ред житейски превратности, заради които го следи както Държавна сигурност преди 1944 г., така и комунистическата, наследила името ѝ, след това.

През 1940 г. разузнавач номер 65 Асен Георгиев от Пета група пише рапорт до Дирекция на полицията, отдел “Държавна сигурност”. Той е изпълнил задачата да се проучат обстойно Димитър Талев, Георги Тодоров Волокин, бивш наемник във Френския легион и писател, а тогава коректор във в. “Мир”, и Олга Тодорова, съпруга на директора на радиото Сирак Скитник и дъщеря на стария русенски банкер Стефан Симеонов. За Талев агентът пише, че е роден през 1898 г. в Прилеп, живее на ул. “Паскал Паскалев” в София и понастоящем е журналист. Ето и цитат от рапорта: “В миналото е редактирал в. “Македония”,

бил е близък и доверен човек на Иван Михайлов и е вземал живо участие в македонските борби

По-късно, от 1928 г., той по лични свои съображения се настанява на служба като дописник в редакцията на в. “Зора”, където е и сега. По характер е буен, нервен, но към професията си е привързан и много трудолюбив. Почтен и добросъвестен. След напускането на редактирането на в. “Македония” Талев не се е проявявал в други партийни или каквито и да било организационни среди.”

Посочено е, че съпругата му е Ирина, родена през 1910 г. в Кукуш като Ирина Христова Станишева. Неин чичо пък е хирургът д-р Александър Станишев, министър на вътрешните работи и народното здраве през лятото на 1944 г.

Това донесение не пречи да бъде включен в състава на българска културна делегация, която посещава Германия през същата 1940 г. по покана на германското министерство на пропагандата. В нея са още Райко Алексиев, Ангел Каралийчев, Александър Добринов, Георги Константинов, Светослав Минков и Йордан Бадев. След две години Димитър Талев участва и в конгреса на европейските писатели, отново в Германия, в град Ноймарк, заедно с Теодор Траянов, Фани Попова-Мутафова, съпруга ѝ Чавдар и др.

По време на Втората световна война Димитър Талев публикува поредица статии във в. “Зора”, в които разсъждава за историческата съдба на нашия народ и ролята за нея на световните сили. През 1942 г. той е написал, че “Надмощието във войски, във флота, в злато и прочее може да е на страната на Англия, Съединените щати и Съветска Русия, ала от началото на войната победата е решително на страната на Германия и на нейните съюзници”. Накрая заключава: “Странният на пръв поглед

съюз между Англия и болшевишка Русия е съюзът на реакцията срещу реалистичният идеализъм на нова Германия”

Ето какво четем и в неговата статия от 5 февруари 1943 г. “Кой ще победи?”: „Неслучайно безотечественикът Сталин измъкна изпод развалините на революцията поругания образ на руската родина и дори прогласи един свой наемник за московски митрополит. Ала така Русия не воюва цялостно, пропита изцяло от ясно съзнание за целите на тая война и от достатъчно силно и общо желание за победа. Ако това беше така – двестамилионна Русия днес трябваше да се бие на своите граници, а не при Дон. Първичните сили, които движат днес милионните руски маси, са колкото точни, толкова и несигурни.”

Когато анализира силите на Оста, той стига до заключението: “Съвсем не е тъй с Германия, Япония и силите от Оста изобщо. Народите на тия страни воюват преди всичко за насъщния си залък, за повече слънце и въздух, за повече справедливост.”

И малко по-нататък: “Сърбите също желаят победа, за да възстановят бивша Югославия и дори да разширят границите ѝ за сметка на всички свои съседи.” По-късно ще признае, че се радвал, както и много други, когато германците влезли в Македония. Уточнява обаче, че 20 години не бил ходил в родината си.

Твърде скоро, още през късната есен на 1943 г., прозира, че в тези си политически пристрастия е

останал много излъган и изобщо видял, че политиката не е за него

Идва обаче 9 септември 1944 г. Миналото и статиите на Талев са припомнени на новите управляващи и той е задържан на 18 октомври 1944 г. в Софийския централен затвор.

На 26 март 1945 г. е изпратен в трудовия лагер при гара Свети Врач, днес Сандански. Освободен е през август и подписва декларация, че „Най-искрено се разкайвам за проявените от мен фашистки деяния в миналото и давам тържествено обещание, че за в бъдеще ще вложа всички свои сили и знания за укрепване на успеха на новата ОФ власт.”

Малко по-късно през същата година д-р Димитър Чолаков удостоверява, че Талев 2 г. е бил под негово наблюдение заради лечение на хронична стомашна язва. И д-р Васил Цончев удостоверява, че през 1945 г. го лекувал от язва на дванадесетопръстника, която дала усложнения.

Писателят вече е попаднал в полезрението на ДС и периодично, за да го следят, са изпращани няколко души. Един от тях е разузнавач 601, който пише: “Същият е голям хитрец и реакционер, обаче не влиза в пререкания с никого. Много рядко излиза от къщи из града.”

През 1947 г. началникът на Пета група на Първи отдел на ДС Тома Трайков пише, че информаторът Атанасов се срещнал „с известния активен член на бандата на Иван Михайлов, бивш редактор и директор на в. „Македония“. Атанасов го подпитвал за бившите му другари, за Ванче Михайлов къде е, защото се бил обадил по радиото, но Талев му отговорил, че сега не се занимава с никакви политически въпроси. Засега пишел една книга, която скоро щял да отпечата. Към доклада на Трайков е приложено и донесение на оперативния работник Славчо Радивоев, който цитира друго посещение на Атанасов. Тогава той съвсем преднамерено изразил откритото си недоволство от политиката на Отечествения фронт и недоимъка. Талев обаче му казал да си затваря устата, защото пак ще пострада.

По това време “Железният светилник” е под печат,

но на този факт никой от ДС не обръща внимание. После книгата е спряна. Съпругата му Ирина пише до министъра на вътрешните работи Антон Югов, че няма други наши писатели белетристи, които така добре да познават македонския бит и да са носители на идеята за южнославянското братство. Относно идеите и достойнствата на “Железният светилник” и изобщо за художествения мироглед на мъжа ѝ препоръчва да се потърси мнението на писатели като Камен Зидаров, Людмил Стоянов и други, които познавали добре Талев.

На 21 октомври Талев е разпитан в Държавна сигурност. Тогава казва, че “сегашното решение на македонския въпрос е правилно. Възхищавам се също от идеята за федерация.”

На 21 ноември е изпратен в трудововъзпитателното общежитие, както се нарича тогава, “Куциян” в Перник. Злокачествената му язва се е изострила и е довела до стеснение на пилора. Съпругата му пише нова жалба. Ирина се жалва, че има две момчета ученици, а няма никакви средства, нито имоти за съществуване. И на това ДС не обръща внимание, но

Димитър Талев е преместен в „Богданов дол”, а след няколко месеца – освободен

На 3 юни 1948 г. Тома Трайков пише нов доклад, в който обяснява, че Талев поддържал връзки с дружеството на чуждестранните журналисти, защитавал михайловисткото движение, движел се със своите съмишленици и се изказвал, че бил безработен и “щял да пукне от глад при новата „Народна власт.” Докладът завършва с предложение той и семейството му да бъдат изселени от София.

На 14 август Антон Югов подписва заповед да се изселят от София с право да се заселят във всички краища на страната с изключение на Пловдив, Русе, Варна и Бургас 14 души. Сред тях е и семейството на Димитър Талев, което трябва да напусне София на 27 август. Въдворени са в Луковит.

Талев пише жалба до Югов. Обяснява, че със съпругата му са редовни членове на ОФ, като писател сътрудничи на отечествено-фронтовски издания, от издателство “Народна младеж” са му възложили да напише две книги, едната от които привършил. Настоява да се анкетират хора от Съюза на българските писатели и от Отечествения фронт и докато това стане, да се спре изселването на семейството.

И това не помага.

През април 1951 г. създателят на Първо главно управление на ДС Христо Боев утвърждава предложение относно агентурно-оперативните мероприятия, които ще се проведат за

изучаване на набелязания кандидат за задгранична работа по македонска линия Димитър  Талев Петров – “Самуилов”

Описва се дейността му до това време и се решава: “За изучаване на кандидата с цел, ако се окаже подходящ, да бъде вербуван и използван за разузнавателна работа по македонска линия.”

Предлага се оперативен план за разработката. Една от точките е да се влезе във връзка с писателите Светослав Минков, Георги Константинов и Ангел Каралийчев за събиране на сведения за цялостната му дейност след завръщането му от Германия през 1942 г. Друга точка е оперативен работник да се срещне с него и да установи дали има близки в Македония и поддържа ли връзки с тях. Дали Талев е започнал дейност като “кандидат за задгранична работа”, няма документи в Комисията по досиетата.

На 12 февруари 1952 г. е записан като софийски жител и със семейството си е върнат от Луковит. Заживяват на ул. “Шабла” в кв. “Модерно предградие”.

След две години донесенията за Талев са, че дружи с прогресивни писатели като Георги Караславов, Христо Радевски, Камен Калчев и други. След три години в друго донесение към тези имена се добавят и Емилиян Станев, професорите Иван Дуйчев, Веселин Бешевлиев и Димо Велев, с “които има допир при строежа на вилата си в Бистрица и излиза по концерти”. Отбелязано е, че по това време работи над романа си “Самуил”. Бил болен и три четвърти от стомаха му били изрязани.

Няма документ, който категорично да твърди, че Талев се е съгласил да приеме “разузнавателна работа по македонска линия”, но от 1957 г. той получава пълно признание. През 1958 г. семейството вече живее на ул. “Паренсов”. След това сменя дома си в началото на кв. “Лозенец” близо до площад “Журналист”. През 1959 г. Димитър Талев е удостоен с Димитровска награда.

Рапорт за автора от шеф на ДС в Луковит

На 15 януари 1949 г. завеждащият отдел “Държавна сигурност” в Луковит изпраща в София рапорт. В него дословно пише: “Интелигентен, с добри връзки и може да бъде използван за най-различна подривна дейност”, което навява мисли за вербуване. След няколко месеца в нов рапорт, пак от Луковит, пише, че се намирал в много лошо материално положение. “Същият като журналист е превеждал някакви книжки на Димитровския съюз на народната младеж – централно ръководство, а съпругата му работи в една тъкачна фабрика в града. Същият поддържа връзка с някои прогресивни журналисти в София, но точно с кои, не ни е известно. Пред близки и приятели говори хубави неща за ОФ и БКП, като се е похвалил, че някои прогресивни журналисти му действат да го върнат в София и го използват като журналист.”

По отношение на личностните му качества агентът е отчел: “Работлив, учтив в отношенията си с гражданите. В морално отношение в гр. Луковит не се е проявявал. Привързан към семейството си”.

Завиждали му за парите след Димитровската награда

В Комисията по досиетата са запазени и две донесения от 1960 г.

Първото от тях е от 13 януари. В него четем, че в дома на Стоян Бояджиев се събрали Пантелей Поппандов със съпругата си, още един мъж и непозната за доносника жена. Разговорът се завъртял около награждаването на Димитър Талев с Димитровска награда: “У всички пролича завист от това, че писателят получил 60 000 лева (сумите са преди паричната реформа 10:1 – б. а.). Жената на Поппандов твърди, че той е получил за книгите си 800 000 лева. А Талев бе нападнат заради това, че забравил приятелите си, че никому не раздал нищо и никому не помагал с пари.”

Второто донесение е от Елена, подписано с Москов, и е от 29 февруари 1960 г. Емилиян Станев, който после ще стане редактор на първото издание на събраните съчинения на Димитър Талев, кани приятеля си в родния си град.

В донесението се уточнява, че една жена отишла със сина си на урок при Москов. Тя му разказала, че по коледните празници ѝ отишли на гости Емилиян Станев, който бил братовчед на мъжа ѝ, и Димитър Талев. Станев ходил наскоро из Европа – Италия, Австрия и Франция, и хвалел възторжено живота в тия държави, пише Москов, позовавайки се на жената. Казвал, че всеки способен човек в Италия и Франция можел да се издигне до най-високи върхове. Ето и цитат: “Двамата с Димитър Талев се хвалели, че като писатели печелели 600-700 хил. лева годишно от хонорар за книгите си. Димитър Талев от хонорар за преведени на руски в СССР негови книги взел вместо пари една лека кола “Волга”, с която дошли в гр. Елена. Между гостите били Петко Моллов, Илия Бояджиев, адвокат, д-р Мирослав Михайлов, управителят на “Балкантурист” в курорта Варна и др.”.