МЛАДЕН

Всеки човек е сбор от личностите, които е срещал по пътя си. Аз имах късмет пътят ми неведнъж да се пресече с пътищата на велики хора.

Такъв беше Младен Киселов, моят пръв учител в театъра.

През пролетта на 1989 бях блед единайстокласник и мечтаех да стана част от вълнуващия свят на театъра.

Бях изгледал десетки спектакли по софийските сцени и най-много харесвах постановките на Младен Киселов – „Човекоядката“, „Животът – това са две жени“, „Театър любов моя!“, „Сън“.

Младен изповядваше емоционалния театър – театър, който предизвиква вълнение у зрителите. Театър, в който актьорите пресъздават истински чувства. Най-трудният театър.

Причаках го след една репетиция в театър „199“, представих му се, казах му, че искам да стана режисьор и затова имам нужда да се запозная със занаята. Помолих го да присъствам на репетициите. Младен радушно се съгласи и от следващия ден аз престанах да ходя на училище и всяка сутрин в 9 часа сядах в тъмния театрален салон, няколко реда зад режисьора и жадно попивах всичко, което се случваше пред очите ми.

Репетициите на Младен бяха свещенодействие. Вдъхновен и всецяло отдаден, Младен беше като някакъв жрец, който води актьорите към онези територии, в които истинските емоции са оголени, без фалш, без „хватки“, без наподобяване.

Пиесата, която репетираше тогава, се казваше „Процесът за изчезване на тялото на Исус Назарянина“. Играеха блестящата Мария Каварджикова, Стоян Алексиев, Косьо Цанев, Ники Цанков…

Седмица преди премиерата Младен каза на актьорите – налага ми се да пътувам и през следващите два дни няма да мога да присъствам на репетициите. Затова репетициите ще ги води моят асистент Иво.

Леле! Нарече ме асистент! Мен – невзрачния единайсетокласник, който едва от няколко седмици е в театъра и то само като слушател.

Докато осъзная какво се случва, Младен ми връчи пиесата и хукна нанякъде. Той вечно бързаше, крачеше с големи крачки по „Раковска“.

През следващите два дни аз трябваше да водя репетициите. Да стана режисьор макар и за кратко.

Бях смутен и уплашен, но актьорите настояваха след всяка репетиция да правя забележки и коментари, да анализирам това, което съм видял. След като се върна от пътуването си Младен ме разпита подробно как са минали репетициите, какво се е случило, в каква посока вървят нещата…

В тия два дни аз пораснах с няколко години. Младен ми даде не само знанията за театъра, но и самочувствието, че бих могъл да бъда режисьор…

Зарязах напълно училището и в продължение на цяла година посещавах репетициите му – на „Трамвай Желание“ в театър „Сълза и смях“, на „Образ и подобие“ в Народния театър. Почти всичко, което знам за театъра, съм го научил от тези репетиции.

Младен беше любопитен и ерудиран мъж. Беше работил в Русия, в Съединените щати, разказваше изумителни истории, умееше да илюстрира всяка театрална ситуация с пример от живота.

Освен това много се вълнуваше от политиката. Това бяха онези вдъхновяващи времена на перестройката, когато Михаил Горбачов освободи народите от смразяващите окови на комунизма.

Младен се интересуваше живо от промените в света и в нашата малка, провинциална държава. Даже някакви нискочели партийни функционери се опитаха да се възползват от името му за дребните си властогонства.

Младен се усети навреме и деликатно се оттегли.

Той беше талант, за когото нямаше граници. Свободно работеше навсякъде по света.

Младен си отиде, но не съвсем.

Следата, която остави в театъра, още свети.

Почти всеки ден мисля за него, припомням си таланта му, финеса му, благородството му. Знам, че е оставил отпечатък в съзнанието на стотици актьори и хиляди зрители.

Поклон, учителю!

*От фейсбук!