Една история за луксозната яхта “Мизерия” и за атомното поколение на цар Бомба

До края на света се пътува с влак. Цялата фамилия с раниците, палатката, торбите, сестра ми - бебе на годинка, тенджерите и тигана, всичко. А лодката, която две седмици преди това кроихме, шихме и композирахме в единствената ни стаичка на "Дунав" 36, татко Васко се изхитри, та изпрати по пощата преди нас.

Луксозната яхта "Мизерия" тежеше много - и брезентът с дупки за въжетата по края на елипсата, и дървените гребла, които изряза на банцига в ателието, а най-силно двете вътрешни гуми от трактор за мореплавателния комплект.

И опаковани добре от София право до пощата в селото край устието на река Камчия. А как ще завлечем този огромен колет чак до реката? Но татко ти Васко се огледа по площадчето сред зажумелите под слънцето къщи и за минута-две направи “Коз! Коз!”

и “Капо!”

Клекнал дядка под жегата да продава дини. Малки динчета, неуспели да наедреят заради сушата. Но наредени в чудна магарешка каручка. И магарето там, горкото, клепнало уши, върти опашка срещу мухите. Ама и тях ги мързи, та рядко го хапят.

Аман-заман, дядо, трябва ни превоз за лодката. "А дините? А-а, не!" "Колко ги даваш?" "Пет стотинки килото."

"Купувам цялата каруца по две стотинки килото и доплащам за превоза!" (В началото на 1960-е един вестник струваше 2 стотинки.) "Дадено!"

И ето ти ги Георги и Василий Прекрасни пристигат тържествено в къмпинга на Камчия с частна "яхта" и цяла каруца дини. "Коз! Коз!" и "Капо!".

Между сенките на младите дъбове край плажа имаше още 5 - 6 палатки. Голяма компания - вечна веселба. Вечер в кръг от камъни се палеха огньове на пясъка и с довлечените тигани, "тенджури" и скари се печаха риби, картофи, пресни чушки, варяха се рибени чорби.

Дори от уловена риба змиорка успяхме да измайсторим кулинарен специалитет. А след хазартния ход с превоза две седмици всички ядоха и дини на корем. Селянинът и магарето веднага се върнаха на село - белот в тая жега, не. Живот честен, щастлив и спокоен като в първите дни след Сътворението. Дни сред водни кончета, мухи и комари, без особени изисквания за облеклото.

Легенда на катари-богомили разказва как в много стари времена Господ и Дяволът сътворили света, в който живеем.

Тогава Бог и Дяволът били приятели

Но Дяволът не вярвал в Божията сила. Един път си приказвали и Господ рекъл, че може да направи земята. Дяволът се усъмнил отново. Тогава Бог го изпратил там, където се бият моретата, със заръка да му донесе шепа морска пяна.

Когато я получил, поел я от ръцете на Дявола и я натопил във вода. От пяната Господ направил една пита. Хвърлил силно питата и тя станала земя.

Отначало земята била колкото тепсия

Постепенно се разширила до малка нивичка. Това и чакал Бог: посадил в средата на земята орехово дърво и то пораснало за миг. Господ вързал в клоните му златна люлка и взел да се люлее. Но за зло ли, за добро ли, се унесъл и заспал.

Новата ни малка земя с Василий Прекрасни е нещо като понтонна лодка от брезент и въжета, опъната върху две надути до пръсване големи гуми от трактор. Там сме, където се "бият моретата" - на устието на река Камчия. А вместо орех със златна люлка, от парцалената ни "яхта" стърчат две въдици за риболов. Риболов сред вековни лонгозни гори.

Краят на света, където се блъскат моретата, наистина е величествено място. Но едната от стихиите е река, която бавно и мързеливо се гъделичка с вълните на Черно море. И не само това, а подпъхва под пяната им плодородна почва, разтворена в сладките си води. Ако изправиш картинката вертикално, прилича на синьо небе с облачета и жълто-кафяв дим помежду им. А между двете води един дълъг език от пясък с голи човечета по него. Устието на река Камчия, едно от стоте най-красиви места на изумяващата дивачка България.

Искрящ до бяло широк плаж, дъбова горичка на брега, палатки под сенките й, 40-градусови жеги, пристан за лодки на входа на рая. Широката река съвсем леко помръдва сред папури, високи треви, жаби, храсталаци и лиани, за да се пъхне малко по-нагоре по течението

в сянката на собствената си девственост

Лонгозни гори с мокри корени, дървета на места гъсти като къдрава коса, другаде - рехави с просветки към небосвода. Влага и задух. А увивните растения между клоните приличат на страховити проскубани плитки на вещици и самодиви. Екваториален лес, но на снагата на Европа.

Пълен разкош

за очите,

простор за душата!

Василий тихо пъха греблото във водата и го натиска срещу течението откъм близката Стара планина. Младенецът аз влача ръка в топлата утроба на битието, нещо скърца в тревата нервно и дрезгаво.

Въздухът не мърда, сякаш е кристална сфера на врачка, а не живот, носи се дъх на гнили корени и опърлено от жега сено. Още нататък водата е постлана с милиони водни лилии Ц крехки, но лъскави и твърди като направени от стъкло. Водни бълхи и паяци крачат по тегелите си из водата.

Водните кончета от синьо летящо стъкло са толкова много, че дори не ги забелязваш. Просто са част от Вселената като врабчетата в София.

Може би точно тук е Едемската градина, мястото на последвалите дни от Сътворението. Онези непристойните - със създаването и изгонването на Адам и Ева. Може би заради тези шашави красоти Дяволът от богомилската легенда нарамил спящия в златната люлка Господ да го удави в морето? За да остане устието на Камчия, тоест Раят, само за него. Но вървял, вървял, а брегът все се отдалечавал. И светът растял под краката му.

Тогава Господ се събудил,

усмихнал се криво

и прогонил

косматия злодей

Говорим си за това с белобрад отшелник рибар в колибата му на брега. Липованин, беглец от Русия, прогонен преди 250 години с цялото си село оттам заради разбиранията му за света. Заради старата му вяра и усещанията за Битието и Небитието. Черпи ни с рибя чорба. Смеем се, шегуваме се с моите зрели въдичарски умения. И с нещо друго.

В един зноен следобед си клеча тихо из едни папури на брега на Камчия. Близо до палатковия лагер. Кротнал съм се между бялата кърпа на главата, долните гащи и сандалите. Изключил съм макарата "козле" да не скърца и тихо замятам малката си бамбукова въдица.

Свит съм във влажната утроба на земята като в тази на майка ми преди 4 години. Гледам плувката.

Примамката в случая е червено парцалче на кордата със скрита малка кукичка в него. Замятам. Клеча. Замятам. Клеча.

Явно парцалчето е

в клас “идиоти” - нищо не лови!

Во-оо-зи се по течението и хич не му пука за моята задача. Придърпвам влакното. Замятам пак.

По някое време до мен в папура тихо приклеква и отговорникът на мероприятието, татко Васко. Шепти: "Жорко, как е? Кълве ли? Кълве ли?".

Гримаса на досада и продрана от жегата гърлена фраза от невинни детски уста: "Де-е-ва мама му, де-е-ва! Кьорава жаба за стръв нема!".

"А-а-а!!!?". Първо ноздрите на баща ми, а след това и ухото му към мен се раздвижва заедно със стиснатите му челюсти: "Какво-о-о?!".

В тоя момент ръката на Васил Прекрасни стисва рамото ми като в клещи. Баща ми става и ме повлича към къмпинга - мен, въдицата, кордата, червеното парцалче и всички неоплодени жаби на него. Боли-и! Абе тоя човек, с това ковано желязо, дето го блъска всяка вечер, не художник, а машина за изтезания е станал. Ох, боли бе!

Заставаме пред палатката ни - той със светкавици и пламъци от очите, ушите, ноздрите. Същи бог Кронос, който искал да изяде децата си, но в гнева си не разбрал, че поглъща камъни. Аз - вече леко разглобен и съвсем увиснал в едната му ръка. "Дорче, Дорче, дай ми колана от панталона!"

Леле, сега я втасахме!

Главата ми клюмва като на удушено пиле. Прекрасната Дора изскача от палатката, инстинктивно посяга да ме защити, но той се дръпва. Дора гледа строго: "Васко, какво си намислил?". "Ще го накажа!". "Абе ти луд ли си, бе? Ако го удариш с колана само веднъж, ще го убиеш! Я го виж, дете на четири годинки!". "Няма да го бия."

После Дора ми издаде, че баща ми леко се подсмихвал и й намигал: " Ще го вържа с колана за това сухо дърво. Да го изкълват гаргите!". Е, те това е то!. Прочутите методи на древната китайска инквизиция. И таз хубава, Василе! Човекът вече полетя в Космоса, а ти?! "Е какво толкова е прегрешил, че...?"

"Кажи й!". Събрала се е публика и от другите палатки. Аз мълча, но клещите в рамото отново почват да се затягат. "Повтори на майка си какво ми каза на реката!". Някакво чуруликане, ломотене около устните ми. "По-ясно!!!". "Де-е-ва мама му, де-е-ва! Кьорава жаба за стръв нема!" - намусено, изпод вежди и бялата носна кърпа на главата ми.

Дора запушва с длан уста, нещо я напъва отвътре, споглежда се с мъжа си. Реди ехидно: "И кой те научи, мама, така хубаво да псуваш?". "Близнаците от улица "Дунав"." "Ама те са много по-големи от тебе бе, Жорко. Ученици, и то в горния клас?"

“Не! Давай колана, Дорче! Да го връзвам и да приключваме!”

Добре е да имаш приятели по огън. Сладурите от другите палатки започнаха едни обосновани диалози с родителите ми. Гледаха да са сериозни, аргументирани и прочие. С големи пазарлъци ме отърваха от връзване за дървото. "Мярката" ми бе променена на "Един месец никакво излизане на улицата! Само до детския дом и обратно!".

Ама каква улица, бе? Та ние сме на море. На плажа? Нищо, като се върнем!

Вечерта ме оставиха да кукувам сам в палатката, а те отидоха по гости. Барабар с русото дяволче-бебе, малката ми сестра. При други семейни огньове. И чудно защо в мрака ехтяха бурни кикотения, наздравици и смехове. В края на този драматичен въдичарски ден, наситен с лов на

жаби

и гаменски попръжни.

Да оставим настрани лингвистичната катастрофа в папурите на Камчия по жегите на 1961-ва. Лишаването ми от социални контакти на улицата бе особено тежко за егото ми. Защото аз, Георги Победоносец, бях единственото човешко същество от Драз махала в София, което бе успяло да докосне Космоса. По-точно, ръката на Юрий Гагарин - първия човек, летял в Космоса. И много се фуках с това.

Обиколил Земята в орбита на 12 април 1961 г., само 40 дни след полета в ракета той дойде и в София. За празника на светите братя Кирил и Методий - създателите на общата ни азбука. Една женица от Розовата долина тогава му целунала ръка. Като на бог, като на ангел, като на първия смъртен, прескочил границата между Битието и Небитието. Юрий Гагарин се втрещил, написал го и в книгата си.

И аз го помня - посрещнахме шествието му с отворена лимузина чак в Западния парк, някъде около ресторант "Вагона". За да можем да се приближим, да го видим отблизо. В центъра беше по-трудно, а и

цяла София крещеше от възторг

Там, към края на бул. "Ал. Стамболийски" Гагаринският тур на славата в София правеше обратен завой. Между отрупаните с хора тротоари, балкони, прозорци бавно поемаше обратно към площад "9 септември" в центъра. Точно там го докоснах, на забавянето от завоя към тротоара.

Майка ми ме вдигна на ръце към тържествената лимузина, а той ме забеляза. Защото и двамата се усмихвахме като слънца, а аз бях и в бялото костюмче от Америка. И се докоснахме. По ръцете, почти с цяла длан. С Небесното светило Юрий Гагарин! Всички крещяха. А Гагарин се смееше като Бог на изобилието и радостта. Бил съм на 4 годинки, но го виждам ясно и сега.

Пак същата година, но към края й - на 30 октомври 1961-ва, гаргите щели да изкълват очите на всички нас под Слънцето. Говоря в условно наклонение, защото за този ден четох чак след 50 години. Ега ти идиотизма! "Любителите на космонавтиката" от СССР за малко да взривят цялото Земно кълбо. Няма лъжа, няма измама! С така наречената "Цар Бомба" или на "галено" - "Майката на бръмбара".

Огромна водородна бомба, най-мощното ядрено оръжие в историята на човечеството! Качили я на самолет и на 4 километра височина я взривили. Сила 58,6 мегатона - експлозия от 58 600 000 тона динамит! Огненото кълбо било с радиус 4,6 км и температура 10 милиона градуса, пушекът от взрива достигнал височина 67 км, а ядрената гъба била с диаметър 97 км!

Такъв чудовищен взрив бил, че

ударната му вълна обиколила 3 пъти планетата Земя!

И натровил радиационно въздуха, храната и водата на няколко поколения хора, сред които и аз. И сестра ми. И братовчедка ми. И бъдещата ми жена. И всичките ми съученици. И в утробите още. И тези "от довечера".

Нарекли ни "атомното поколение" - родените от 1954 до 1963 година. Заради високото ниво на радиация и от другите 525 взривени ядрени бомби по света от Хирошима до временното умиротворение. Радиацията е болести до гроб. А ние, хроми деца на торния бръмбар, набутани в счупена амфора със змии, пиявици, вещици. Вместо да е пълна с жито, мед или вино. Мир, деца на Слънцето и цветята!