Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Заплаха от Москва преди смъртта на Людмила На 21 юли се навършват 41 години от смъртта на Людмила Живкова.

   С мен може да се случи нещо, когато аз реша, казва тя, когато обсъжда с посланика ни в Мексико Богомил Герасимов проблемите си с Кремъл

На 21 юли се навършват 41 години от смъртта на Людмила Живкова, която продължава да е обвита в мистерия. Има различни теории за кончината й, а най-близките й хора споделят, че в основата й е влошеното й здравословно състояние, честването на 1300-годишнината на България, с което ядосала Москва, и предателството на баща й.

Нейният живот коренно се променя, след като едва не умира в катастрофа. Преди инцидента тя управлява собствен автомобил и е добър шофьор, обичала купоните и танците, а цигарата не слизала от устата й. След това обаче напълно променила всичко в себе си. Станала вегетарианка, хранела се с плодове, сокове и някакви треви и се отдала на окултните и тайни сили, които управлявали съзнанието й.

През последните месеци от живота си тя

загадъчно се топяла,

а след катастрофата лекарите й забранили да работи и да се качва на самолет, те я лекували, но тя постоянно купувала лекарства.

По този повод Иван Славков казвал: "Мани тези измишльотини! Като историк се интересуваше от религии, но чак да се увлича... Това го говорят хора, които въобще не са я познавали. Друг беше проблемът с нея. Още се чудя как оживя след катастрофата през 1973 г. Като я видях в "Пирогов", едва я познах. Беше смляна като кайма. Ужас! Ударила се беше в предното стъкло на колата и имаше силно мозъчно сътресение. След това й забраниха да пътува, особено със самолет. Тя обаче рипна още на третия месец да оправя България".

И

сякаш това била нейната мисия, особено след катастрофата

Тя вярвала, че трябва да прослави България, а следването на тайнствени учения и размислите върху тях й давали сила да не се страхува от смъртта. Това заявила на приятеля си Богомил Герасимов, посланика ни в Мексико по онова време, при едно от посещенията си в страната.

"Пътувахме за някъде в Мексико в автобус, а аз исках да си говоря с нея – споделя Герасимов в книгата си. – Тя обаче се беше заровила в някаква книга за Индия. При това старателно криеше какво чете. Книгите си носеше в кожено куфарче с шифър и само тя можеше да го отваря. По едно време Мила въздъхна, затвори книгата, усмихна ми се и поиска да разбере “какво ме боли”

Оплаках й се, че има слухове по мой адрес за действията ми в Мексико, но тя не се впечатли толкова. Каза ми: "Какво искаш? Да им забраня да говорят срещу теб? Това е невъзможно. Да не мислиш, че не говорят по мой адрес, по адрес на Ванчо?

Намират се хора, които ме информират

за негови похождения. На тях им е все едно дали аз ще се измъчвам, важното е да направят интригата. Но аз не се интересувам от плътските удоволствия и не обръщам внимание на някакви слухове и клевети. Съветвам те и ти да правиш същото."

Разговорът между двамата се отклонил към факта, че дъщерята на Тато обръщала повече внимание на западните държави и по-малко на СССР.

Герасимов й обяснил, че Москва е недоволна от нейната културна политика и това се знае от българското Министерство на външните работи. Тя се ядосала и отсякла: "Да си ходят! Ако на някого не му харесва моята линия, да си ходи! Да си чул, че някой си е подал оставката?

Знам какво мислят и какво говорят в Москва,

но ние нямаме друг избор.

Какво да правим – да се отваряме на Изток? Ами че ние сме толкова отворени на Изток, че у нас се влиза и излиза като от хан. В Москва много добре знаят какво е България и искат да си свием знамената. Но на Запад не знаят за нас или ако знаят, то е малко.

Затова ние ще им покажем най-доброто, с което разполагаме: тракийското изкуство, икони, певци, художници – всичко!

Не можем вечно да бъдем “полу”

– нещо средно между Ориента и Запада. Трябва всички да научат, че сме най-старата държава в Европа, че скоро ще честваме 1300-годишнината от основаването на българската държава. И на теб тук аз възлагам най-големи надежди".

"Не е съвсем безопасна тази твоя линия – обяснил й с притеснение Богомил Герасимов. - Страх ме е за теб. Мила, не забравяй, че ти преживя една катастрофа. Сама знаеш какво напрежение те гони в София. Лекари са те предупреждавали...

Тогава тя се извърна леко и ме погледна право в очите: "Опасяваш се да не получа удар? Искам да запомниш това, което сега ще ти кажа! Аз не се страхувам от смъртта!

В нея няма нищо страшно, ако знаеш какво представлява.

С мен може да се случи нещо само когато аз реша!”

Аз й отговорих нещо и тогава не обърнах особено внимание на тези думи, но по-късно, след смъртта й, те придобиха особено значение".

След мистериозната кончина на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г. Герасимов е размишлявал какво ли е уплашило бялата птица на българската култура, за да си отиде, и представя няколко красноречиви факта за смъртта й в книгата си "Дипломация в зоната на кактуса".

"Мисля, че смъртта на Людмила завинаги ще остане в категорията "нерешени загадки", пише той.