Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Велко Кънев умееше и от най-смешната комедия да изтръгне сълзи Велко Кънев

Повечето хора го знаят от комедийните му роли, но истината е, че Велко Кънев беше драматичен актьор.

Търсеше дълбочината във всяка една роля, бягаше от лесните решения, стремеше се да открие нещо ново в персонажите, нещо непознато.

Знаех го от киното, от ролите му в „Оркестър без име“, „Тринайстата годеница на принца“, „Бон шанс, инспекторе!“

Но за пръв път видях огромния му талант в театъра.

Бях в десети клас, когато гледах в Народния театър „Дон Жуан“. Велко играеше слугата на Дон Жуан - Сганарел. И в тази роля беше намерил своя ключ, своя подход. Не търсеше смешното, напротив. Играеше драмата на малкия човек, който се опитва да спре господаря си от греховете му, а накрая остава сам и безпомощен…

После го гледах в изумителния спектакъл „Сън“ от Иван Радоев, режисиран от Младен Киселов. Велко си партнираше с големия Наум Шопов. Според текста Велко трябваше да е смешният в пиесата. Но той отново потърси трудния път към ролята. Намери драмата, намери болката на героя си. И я хвърли на сцената. Публиката се заливаше от смях, а Велко я караше след всичкия този смях да притихва. И да сподавя сълзите си.

Една от най-силните му роли според мен беше на Клавдий в „Хамлет“.

Никога няма да забравя монолога му над ковчега на крал Хамлет. Велко беше сам на сцената, осветен от един прожектор. Направи монолога в полушепот. Смирен, отчаян, виновен.

Как се играе вина? Само велики актьори като Велко знаят.

Да, знам, че сега го свързвате предимно с комедийните му роли, но помните ли как игра във филма на Николай Волев „Да обичаш на инат“? Спомняте ли си го? Беше изумителен.

Повечето актьори са екстровертни хора. Те търсят вниманието, обичат да се къпят в народната любов. Мамалев, например, винаги е много шумен, говори си с хората, подкача ги, предизвиква ги да му се радват.

Велко беше интроверт. Смущаваше се, когато на улицата го спре непознат човек и му каже, че много го харесва. Не знаеше какво да отговори. Не смяташе, че е направил нещо важно. Просто си обичаше работата.

Аз се запознах с него през 1989 година, когато играеше Краля в пиесата на Йордан Радичков „Образ и подобие“.

Поставяше я Младен Киселов, а аз бягах от училище, за да гледам репетициите. И след края на всяка репетиция, като много любопитен и вероятно досаден млад човек, причаквах актьорите на служебния вход на театъра и им задавах разни въпроси относно професията им.

Велко излизаше от театъра леко приведен, полуизгърбен.

Не се държеше като звезда. Изглеждаше като някакъв притеснен човек, който е влязъл в театъра за малко. Но винаги обръщаше внимание на това хлапе, което го разпитва за работата му. Може би защото и аз бях много смутен. Нашите притеснения се срещнаха.

Разказвал ми е, че след като изиграл десетки роли в театъра и киното, Кеворкян го поканил да бъде „Събеседник по желание“ във „Всяка неделя“.

След интервюто му се обадила майка му от Елхово и му казала: „Веле, мама, ти беше при Кеворк. От това по-нагоре, какво?“

Помня, че много се смяхме на тая история. Но тя всъщност е тъжна. Тя е знак, че нещо сме объркали в ценностите си, щом едно интервю „по телевизора“ може да е по-важно за обществото от десетки великолепни роли в киното и театъра.

Велко беше фин, деликатен човек.

И гениален актьор, който умееше и от най-смешната комедия да изтръгне сълзи.

Той знаеше какво иска от актьорската професия.

И го постигна.

Дай Боже всекиму!

*От фейсбук