Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Силвия, която покори Покрива на света: Като видях връх Еверест от 50 м, започнах да плача

15 май 2022 г.

5,45 часа непалско време

Пред мен стоеше той - Еверест. Винаги съм си представяла, че като го зърна, едва ли не ще се затичам към него. А дори спрях за момент, исках да събера последните си сили. Стояхме един срещу друг и “се гледахме” - аз и Еверест. Сигурно на 50-ина метра, а аз нямам сили да стигна до него. Представяте ли си го? Там си, гледаш го и нямаш сила да го достигнеш. Преди това е скрит, не го виждаш. В мига, в който ми се разкри за първи път, моментално заплаках. Сълзи от пръв поглед. Поех въздух. Тръгнах. До върха съм ревала. 50 метра крача и плача. Когато стъпих на него, свалих кислородната маска и очилата. Сълзите замръзваха на очите ми. Не можех да повярвам. Аз съм на Покрива на света!

16 май 2022 г.

9,30 часа непалско време

Пълно изтощение. На 5 метра под върха пак изтръпване - и там имаше труп... Буквално трябва да го прескочиш, за да се качиш на Лхотце. Минаваш точно до него. Всъщност даже не знаех, че това е върхът. Бях в режим на механично катерене и опити за дишане, не осъзнах кога съм стигнала. А самият връх на Лхотце е малък и много стръмен. Ако искаш да огледаш и да се снимаш, трябва да се държиш за въжетата. Развях отново българския флаг и флага с герба на Петрич. Гледах Еверест, където бях вчера. Неописуемо.”

Първият българин, покорил последователно Еверест и Лхотце - направил успешно траверса от най-високия до четвъртия най-висок връх на планетата. Втората българка, покорила Еверест. Първата българка и общо четвъртият българин, покорил Лхотце. 15-ият българин и една от общо около 700-те жени в целия свят, покорили Еверест. Това е Силвия Аздреева.

Стъпила на най-високата точка на света, все още възстановяваща се в Непал, красивата петричанка, влюбена в планинарството, дава първото си ексклузивно интервю за “24 часа”, след като името ѝ вече е сред най-големите в българския алпинизъм.

Разказвам ѝ история. Даже приказка.

Преди половин година едно момиче от Петрич е изкачвало само Мусала (2925 м). Влюбило се в леден “звяр” - недостъпен хималайски връх. Сложило си го на дисплея на телефона. Решило да иде да го види отблизо, само на трекинг, да му се полюбува. А го покорила. На 11 ноември 2021 г. стъпило върху хималайския снежен “звяр” - а всъщност великолепен остър връх Ама Даблам. Вдигнало българско знаменце на 6812 м. Ушили ѝ го непалци и ѝ го донесли, преди да тръгне да катери. Все пак момичето отишло само на трекинг. Все пак дотогава най-високо се е качвало на връх на 2925 метра...

Шест месеца по-късно същото момиче развява българския трибагреник и знамето на Петрич на Покрива на света. На 8848 м. Слизайки от Еверест, директно покорява и съседния великан Лхотце. Знамената ѝ са и на четвъртата най-висока точка на света - 8516 м. Момичето вече е първата българска жена, стъпила там. Първият българин, направил последователните изкачвания Еверест - Лхотце. Името ѝ е Силвия.

“Не мога да повярвам, че

всички тези неща съм аз”,

отронва с въздишка на щастие тя.

“Чувствам се много горда. Това е огромно постижение - първо за самата мен. Аз не го правя заради някой друг или заради нещо. Много хора около мен поставят рекорди. При мен това просто е нещото, което най-много обичам да правя. Въпреки че никога не съм си мислила, че ще стигна до най-високата точка на планетата. Гордея се пред себе си. Горда съм заради семейството си - заради това, което чувстват най-близките ми хора. Изброените факти ще останат в историята на България. Това не е нещо, което се прави всеки ден и от всеки.

Такива изключителни личности са покорявали тези върхове - огромни, доказани алпинисти, нечовеци. Не са малко и тези, загубили живота си по тези планини. Да успея да се кача на най-високата точка на света, а след часове - и на друга подобна височина, само с около 300 метра разлика, на съседна точка - това е нещо немислимо. Не съм си и помисляла, че това изобщо е възможно за мен. Когато съм чувала алпинисти да го правят, беше, меко казано, респектиращо. Невъзможно. Но ето че няма невъзможни неща. Ако си упорит и най-вече - вярващ в себе си. Ако нямаш силна психика, никой не може да ти помогне. Нито шерпи, нито никой. Освен че трябва да си физически издръжлив, без силна психика няма как да стигнеш до тези върхове и да се върнеш. На това място психиката ти е под постоянна атака. Чувствам се горда българка. Горда съм пред себе си.

Постигнах немислимото

Още не мога да осъзная какво всъщност съм направила. А то е много голямо”, казва Силвия Аздреева пред “24 часа”.

Връщам я отново само половин година назад - от най-високото на света до най-високото в България.

“И то Мусала я качих наскоро, може би около месец преди да замина за Ама Даблам. Не бях качвала и Мусала. (Смее се.) Просто обичах планинарството и природата. Но винаги съм знаела, че съм способна на много, много по-високи върхове. Едва ли мога да го обясня. Може би не съм имала и достатъчно луда компания около мен. И след като толкова дълги години никой не ми се върза на акъла, в един момент реших да тръгна сама. Немислимо е. Наистина като приказка. Нереална. Как да го повярват хората? Дори аз самата не мога да го повярвам. Но ето - има доказателство, че няма невъзможни неща. Човешките възможности нямат граници. Това искам да кажа на хората.

“Няма нещо, което да не

може да бъде постигнато,

стига да имаш силна воля”,

разказва тя.

Силвия има шанса да познава и да е приятел с Нирмал Пурджа - непалеца от елитните специални части на Британския кралски флот, който изкачи всички 14 осемхилядници за 190 дни и се превърна в най-известния алпинист в света. Какъв рекорд само - всички 14 осемхилядници, покорени за 6 месеца и 6 дни. Предишният рекорд бе 7 години и 10 месеца... С него и компанията му тръгва за Ама Даблам. С него и компанията му постига и новото немислимо - Еверест и Лхотце.

Как се постига немислимото ли? Силвия го разказва пред “24 часа”:

“Реших да изкача Еверест. Типично в мой стил, първоначално изобщо не ставаше въпрос за Лхотце. Знаех, че има тази възможност в експедицията, но аз отидох с нагласата за едно - да се кача на най-високия връх. Тръгнах с такава сигурност, че ще кача Еверест, че нищо не можеше да ми попречи. Единствено някакво природно бедствие можеше да ме спре, нищо друго. Не искам да звучи прекалено или самонадеяно. Не, не съм такава. Но се чувствах толкова уверена, че ще се справя... Както преди, тръгвайки за Ама Даблам, така и сега вече си представях себе си на върха. Как развявам българския флаг, флага на Петрич. В мислите си отдавна бях се изкачила на Еверест още преди да тръгна за експедицията.

Когато вече пристигнах за подготовката, започна да ме човърка и другото. Започна да се заражда и идеята за Лхотце. Може да звучи ненормално, но си е самата истина. Казах на Нирмал: “Мисля си и за Лхотце. Може би когато съм там, ако съм добре, след като изкача Еверест, мога да продължа и за Лхотце...”. Той ме гледаше, гледаше, слушаше какви ги говоря и каза: “Силвия, нещата не стават така, както ти си ги мислиш. Ние трябва да знаем предварително дали ти ще опиташ да изкачиш и Лхотце, защото трябва да ти извадим разрешително, а последният срок е утре сутрин”.

Казах си, че трябва да го направя. Какъв е шансът да се върна? Какъв е шансът да кача само Лхотце? Никакъв. По-добре да имам разрешителното, а ако нещо стане, да не го използвам, отколкото да имам шанс да го кача, но да нямам разрешение. Питах Нирмал дали е възможно да го направя чисто физически. Но все пак говорим за него, какъв да е отговорът му освен: “Естествено, че е възможно”. Но може би на нас, хората, ни трябват такива смели, уверени, вярващи примери, за да си вярваме повече и ние”, споделя Силвия.

"Нирмал Пурджа може би е най-голямото ми вдъхновение, че наистина няма невъзможни неща. С нечовешките му постижения и рекорди го е доказал нееднократно и продължава да го прави. Вдъхновила съм се и аз. Не, че ще тръгна да изкачвам всички 14 осемхилядници, но съм повярвала, че човешките възможности са неограничени", допълва тя.

Вярата в екипа на Нирмал също е ключова. Разбира се, мнозина си мислят, че като си с шерп, той едва ли не те носи на гръб до върха... 

"Багажът, който ми е нужен през деня - храна, термос с вода, допълнителни якета за преобличане, допълнителни ръкавици, очила и 5-килограмовата кислородна бутилка след определената височина аз си ги нося през цялото време. Шерпът се движи на няколко метра пред теб или зад теб. Ти носиш багажа си. Шерпът те наблюдава да не направиш грешка, когато сменяш осигуровката на въжетата - когато се откачаш и се закачаш на следващото въже. Наблюдава и твоето състояние на сложните участъци - ако може, да ти помогне с думи и съвети. Но той не те носи, не изкачва вместо теб, не стъпва вместо теб", разказва Силвия. 

Наред с това изказва огромната си признателност пред всички шерпи. "Прекланям се пред всички тях - хора, които излагат живота си на риск във всяка секунда. Не само в моментите, когато помагат за изкачване, но и в опасните мисии, когато фиксират въжета към върховете. Това са уникални хора", казва тя. 

 

ПЪТЯТ КЪМ ЕВЕРЕСТ

“Първо се прави 8-дневен трекинг за аклиматизация от Лукла до базовия лагер. Има хора, които идват само за това и това е събитието на живота им, но за мен това е най-безинтересната част.

Всичко започва с тренировъчен лагер за аклиматизация и подобряване на катераческите умения. Не искам да пропускам и миг от подготовката. Но имах един ден, в който бях много зле. Има и моменти, в които трябва да знаеш кога трябва да спреш. да си знаеш границите. Нищо не си заслужава повече от твоето здраве и твоя живот, нито Еверест, нито който и да е връх или каквото и да е на света. Та имах такъв момент. Единственият, в който реших да се прибера в базовия лагер. Няколко шерпи ме поздравиха за избора. Защото един планинар или алпинист винаги трябва да си знае границата", разказва Силвия.

"Подготовката е на Ледопада Кумбу. Долина от огромни буци лед. Най-опасният участък на Еверест. Заради глобалното затопляне ледът се топи много по-бързо, отколкото би трябвало.

Постоянно има падащи

ледени блокове, огромни

Тонове лед. Има фиксирани въжета, парапети. Прилагаш всякакви видове катерене, за да преминеш през ледопада. Минава се през метални стълби, сложени, за да преминеш през ледените цепки. А те са ужасно много. Някои са дълбоки по 50-100 метра.

Самият факт, че минаваш по метална стълба, поставена на лед, на който всеки миг може да му се случи неща, а ти си над подобна ледена цепка, може да те разбалансира. Има хоризонтални, има вертикални стълби, има три, захванати една за друга, а след това трябва да се захванеш за леда без стълба. А ледените блокове се движат постоянно. Случваше се близо до мен да падат огромни буци. Ако си два метра наляво или надясно, може и да нямаш късмет. Има участъци, на които е забранено да спираш. Трябва да ги минеш по най-бързия начин. А ти не можеш да дишаш. Не може да ги изтичаш. На над 5500 метра си. Има вертикални ледове, катериш ги или се спускаш по тях. Физически не е възможно да ги минеш бързо, но знаеш, че трябва. Над теб са надвиснали огромни ледени блокове. А отделно на Ледопада Кумбу има и висока опасност от лавини”, разказва младата българка.

След около две седмици тръгват да правят ротация - една за 6 дни.

“Качваме се до първи лагер на 6100 м - след Ледопада Кумбу, който свършва малко преди него.

Там беше една от най-тежките нощи в живота ми. Не мигнах. Жестоко повръщане, пълна загуба на апетит, дехидратиране. Момичето, което беше с мен в палатка, установи, че има проблем с бъбреците. Много хора ни питат как всъщност ходим до тоалетна там. Пишкаш в бутилка - дали си мъж, или жена, няма значение. А тъй като трябва да пиеш много вода, ти се случва и често. Няма сила, която да те накара да излезеш на минус 20, минус 25 градуса навън през нощта. Лягаш си с екипировката, което още повече затруднява, особено нас, жените. На такива височини в планината,

ако не потиснеш изцяло

най-вече своето его,

няма как да оцелееш

Няма как да работиш в екип. Няма как да се справиш, ако имаш предразсъдъци или си срамежлив. Забравяш за всичко. Във височинния алпинизъм не преодолееш ли всичко това, няма да оцелееш. Може да ядеш не просто от същата чиния, а от ръката на някого.

По бутилките урина всъщност открихме нейния проблем с бъбреците. Когато дехидратираш, а от 8000 метра нагоре това е неизбежно, урината ти става кафява. Моята беше кристална, а нейната - кафява. А бяхме на 6000 м. Тъй като тя е медицинско лице, веднага предприехме мерки. Сатурацията ѝ беше 50. Помислихме, че пулсоксиметърът може да е развален, но когато измерихме моята, беше 88. Веднага ѝ дадоха кислород, но това означаваше, че на следващия ден тя си заминава за базовия лагер, ротацията за нея приключва и експедицията ѝ е под въпрос. Евала на Нирмал и хората му - ако има риск за здравето, не ги интересува дали ще ревеш, прекратяват, защото най-важен за тях е твоят живот. След като спа с кислород, провериха дали ще се нормализира и без, но след един час сатурацията й пак падна на 50 и моментално извикаха спасителен хеликоптер.

Случката ми повлия. Не бях добре, но си казах, че трябва да се стегна. Не, че зависи от мен, но доколкото зависи. На следващия ден се изкачихме до втори лагер на 6400 м, където се аклиматизираме три дни. По пътя се минава през равно плато, като долина. Заобиколен си от зоната на Еверест и още няколко седемхилядника. Минаваш между тях. Там е тихо, няма грам вятър. Но слънцето пече убийствено. Чувстваш, че все едно е 50 градуса. Иде ти да се съблечеш, но няма как, слънцето е много близо, моментално ще изгориш целият.

Там получих най-тежките

изгаряния по лицето по

време на самото изкачване

Може би по права линия е два или три километра. Предполага се, че трябва да минеш разстоянието от първи до втори лагер за два часа. Минахме го за пет. Няма такова лазене. Толкова е горещо, че ти иде да се самоубиеш. Все едно времето е спряло и се е разтеглило. А и там има цепки, някъде трябва да се засилиш и да направиш скок. Невъобразимата горещина го прави мегатрудно.

Ротацията завършва с докосване на трети лагер. А там те чака вертикална ледена стена. Всичко беше като стъкло - кристалночист лед. Трябва с всичка сила да забиеш предната част на котките, за да може да се придвижваш нагоре.

Стигнах. 7100 м. Бях надминала досегашната си граница от 6812 м на Ама Даблам. Оттам нагоре вече започваха само вертикалните състояния на планината. Стъпалата ти постоянно са в свръхнатоварваща позиция, понасят цялата тежест на тялото. Жадувах да намеря поне едно местенце, където да стъпя нормално и да се отпусна.

Уж си толкова близо, а си толкова далече. Дори не виждаш върха. Него го няма”, продължава невероятната си история тя.

ИЗКАЧВАНЕТО

След няколкодневна почивка започва истинската част. През ледопада.

"Имахме дата за прозореца ни за изкачване на върха. Преди това имаше тежки снеговалежи, но ние уцелихме фантастично време. Докато почивахме от ротацията Ледопадът Кумбу е затрупан от нов сняг и имаше свлачища. Бяха паднали много лавини. Голяма част от парапетите бяха разрушени и трябваше да се оправят. Слава Богу, това съвпадна с нашата почивка. Ледопадът наистина е много опасен, но на мен ми беше много интересен. Поне качването. Но слизането - то беше кошмар", описва Аздреева.

“По пътя през горещото като в пещ равно плато явно бях получила нещо като слънчев удар. Лазиш по корем, слънцето се отразява допълнително в снега... Втори лагер стигаш като парцал.

Трети лагер беше толкова стръмен, че не можеш да излезеш от палатката без въже, директно ще паднеш в пропастта. Пътят до четвърти лагер беше безкрайно катерене. Отне ни 10 часа.

Слънцето беше също толкова безмилостно. Духаше и вятър. Дълъг, опасен, стръмен път нагоре. Ледове и вертикални скали. Когато стигнах четвърти лагер, когато видях часовника, измерващ височината, да показва почти 8000, също беше емоционален момент. Дори усилието да стигнеш до 8000 метра е нещо голямо.

Имаш няколко часа, в които си като робот. Трепериш от вълнение и от страх.”

АТАКАТА НА ВЪРХА

“Виждайки светлинките на тръгналите преди нас към върха се развълнувах - вече от огромно щастие. След часове щях да съм на най-високото място на планетата. Тръгвайки, сякаш ми дойде поток от енергия. Не знам кой ми я прати. Ако преди нас бяха тръгнали 30-ина души, десетина бяха два часа по-рано, другите - час по-рано. Втората група от двайсетина души не само ги настигнах, но и ги изпреварих всичките. Не знам какво се случи с мен, не съм бързала заникъде, това не е състезание. Тези планини се катерят много бавно, не бързаш заникъде. Всяка крачица си е като да изкачиш десететажна сграда. Аз просто получих свръхенергия. Но катеренето си беше брутално тежко, все едно изкачих два пъти Ама Даблам. За щастие, нямаше ураганни ветрове, времето беше много хубаво. Беше около минус 20, все пак беше почти лято. Беше безкрайно. Но нито плачех, нито се вцепенявах като на Ама Даблам. Бях се стегнала на максимум. А е адски сложно. Виждах светещите фенери над мен. Ако на Ама Даблам все пак имаше край, на Еверест край не се виждаше. Когато се съмна, бях до мястото на Стъпалото на Хилари. Гледката беше толкова величествена. Мисълта, че върхът на планетата Земя е толкова близо до мен...

Там ме хвана изгревът.

Такава красота

не бях виждала

Точно тогава се очерта пирамидата на Еверест. Сянката на Еверест. Започнах да питам водача ми: “Къде е върхът, къде е върхът?”. Редуваха се малки хълмчета - качваш, слизаш, качваш, слизаш. А те са толкова много. Мислиш, че всяко следващо е върхът, а не е.

Знаех, че на Стъпката на Хилари има мъртво тяло, но съвсем бях изключила. Мозъкът ти не работи, не мислиш, правиш само базовите неща и катериш. И в един миг, когато видях трупа, така се стреснах... Макар и на предела на силите си, бях разтърсена. Не можеш да останеш безчувствен. Направих грешката да погледна. Беше потресаващо. Облечен със същите дрехи и обувки като теб...

Въпросната скала е много дълга. Теренът - труден за пресичане. Тясно е. Трудно е да се задържиш с котките. Въжетата са оплетени. Има трафик от хора, някои вече слизаха. Катерил си 9 - 10 часа и изведнъж... А трупът буквално виси на същите въжета, които използваш и ти, на около метър под теб, буквално минаваш над него.

И точно тогава, точно там - на гола скала без сняг, на която няма и цепнатина, за да се задържиш с котките, като ми се оплетоха краката, като се хлъзнах надолу... Пропаднах почти до него. Смразяващо. Сякаш ме теглеше натам. Какво изживях в онези около 5 минути... Шерпът ми нямаше какво да направи, няма как да слезе към мен, надолу е само пропаст. Най-накрая минах. Треперех цялата. Беше кошмарно. Ходиш още малко и изведнъж до теб... друг труп. За него не знаех, казаха ми, че е от миналата година. Беше от другата страна. Бяха го сложили в една ледена цепка, за да не е на пътя. Беше в такава позиция, все едно е приклекнал и е готов да те стресне изненадващо. В първия миг мислиш, че е жив човек. След секунди - шок. Направо щях да получа сърдечен удар. Буквално до теб е, с каска, с очила... Кошмар. Но просто се събираш и продължаваш.

Минаваш хълмче след хълмче. Изведнъж свършват. Последното нещо, което виждаш малко по-отдалече, са знамената. Пред мен стоеше той - Еверест...

... Аз съм на покрива на света! Магично. Искаше ми се да стоя часове там. Знаех, че не мога. Вече бях с кислород, а и той се изчерпва. Постояхме половин час. Божествено усещане. За снимките реших да си махна очилата и кислородната маска, за да се види лицето ми. Понеже плачех, сълзите веднага започнаха да замръзват на очите ми - изключително интересно усещане.

Гледката от Еверест не мога да опиша, тази гледка се вижда само с твоите очи. Стоиш и осъзнаваш - по-високо от мястото, на което си стъпил, няма. Виждаш хоризонта, виждаш извивката, виждаш, че Земята наистина е кръгла. Около теб са само Хималаи, виждаш само планини. Но тази гледка не може да ти се побере в очите. Огледах се, поплаках си, извадих българския флаг, развях го наляво-надясно. Казах си:

“Хайде, България пак е

на върха на света!”

Развях и знамето на Петрич. Чувствах се много горда.

Всъщност в онзи миг след цялото изтощение нямаш много време за радване. Скоро осъзнаваш, че те чака същият път на слизане. А то е адски опасно. Тъй като бях от първите на върха за този прозорец, слизайки, хванах целия трафик за нагоре, което много ни забави. Стана много студено. Впоследствие се оказа, че съм получила frostbite - измръзване на крайниците заради много ниски температури. Това може да доведе и до отстраняване на пръсти, но слава богу, при мен няма да се наложи. Но палецът на единия ми крак е с тежко измръзване. Понеже горе кръвта ти е като болна, единственото, върху което се съсредоточава, е да запази сърцето живо. Затова не отива толкова в крайниците. Нямаш контрол върху това. Не съм чувствала, че ми е студено, но всъщност проблемът идва от кръвта, която не оросява пръстите на крайниците.

На връщане пак имаше смразяваща гледка не заради студа - на Балкона имаше друг труп, който в тъмното на качване не бях видяла.

Слизайки в четвърти лагер, ме посрещнаха с поздрави, а аз ги гледах неадекватно. Едва долазих до палатката. Трябваше да ям, да пия вода и ако мога, моментално да заспя. На 8000 метра организмът трудно може да се възстановява, но поне малко. Започнаха и въпроси: “Ще ходиш ли на Лхотце?”. А аз: “Ами да, защо, нали натам сме тръгнали довечера?”. Допреди малко си бил все едно току-що блъснат с камион, полумъртъв си и в този момент ти предлагат да качиш веднага още един 8-хилядник”, връща се към онзи миг Силвия.

ЛХОТЦЕ

“Аз бях спала само около два часа. Не усещах тялото си, мислех, че ще откаже всеки момент. Не чувствах краката си, когато ме събудиха и ме питаха за кой ли път: “Силвия, ще качваш ли Лхотце?”. Искаха да са сигурни, че аз съм сигурна, че искам и мога да го направя. Втори 8-хилядник поред. Това не е като да качиш Черни връх”, допълва петричанката.

"Идва и Нирмал. Въпросът му е същият: "Силвия ще ходи ли на Лхотце?" А в нейната глава: "Защо всички ме питат?". "Защото всички се отказват", отговаря Нирмал. Седем-осем души от експедицията са се записали и за Лхотце. Но нямат сили. Силвия грабва бутилката с кислород и долазва до най-близката палатка. Намира трима мъже, които е трябвало да катерят, и започва да ги навива. Смазани от Еверест, отговарят: "Абсурд". В друга палатка момиче гледа в една точка, но поне не казва "не". На поредният въпрос Силвия дори ядосано казва: "Да, отивам на Лхотце!" "После съм заспала като труп. Но след два часа шерпът ме събуди - най-тежкото събуждане в живота ми. В катастрофално състояние. С неописуема болка в тялото. Душата ме болеше. Отделно психиката ти е смачкана. Отделно липсата на кислород, заради която не си на себе си. И пак онзи въпрос. За последно: "Силвия, сигурна ли си, ще качваме ли Лхотце?", разказва още смелата българка.

Един след друг записаните за Лхотце, които са се върнали от Еверест, се отказват. Силвия - не. По пътя разбира, че е тръгнала само още една жена. Жената от палатката е размислила. А още един човек ще изкачва с Нирмал Пурджа. Трима смелчаци ентусиасти.

“С кански мъки се измъкнах от палатката. Не можех да си повдигна крака. Можех само да лазя, но не и да ходя. В този момент нахлуват мисли, че е по-лесно да се откажеш. Не знам как се насилих. Тръгнах с бебешки стъпки. Всичко с Еверест беше много трудно, но да се накарам в това състояние да потегля за Лхотце, си беше направо свръхчовешко за мен. Не знам жива ли съм, мъртва ли съм - само знам, че съм тръгнала за Лхотце. А беше брутално - спускания по 90-градусови стени. И само ние с шерпа ми - никой друг пред нас, никой и зад нас. По-късно се присъединиха другите двама. Останалите само за Лхотце бяха изкачвали предишния ден, когато ние сме били на Еверест”, разказва тя.

От четвърти лагер на Еверест стига четвърти лагер на Лхотце. Шерпът ѝ има работа в лагера. Казва ѝ: “Тръгвай бавно нагоре.” Сама!

АТАКА НА ЛХОТЦЕ

“Адски стръмна планина, по-стръмна и от Еверест. А аз не можех да си контролирам тялото. Правех крачка напред, две-три назад. Там за първи път обмислих варианта да се откажа. Беше борба със себе си. Нито с въжето, нито с планината, беше борба с мен самата. Краката ми бяха изтръпнали, пълен блокаж. А нагоре - неизвестност и страх. В този момент ми се струваше невъзможно.

Реших, че няма да слушам мислите си. Че ще направя още една крачка, още една. Знаех, че във всеки момент мога да се върна, но това е най-лесното. Върнеш ли се веднъж,

откажеш ли се

веднъж, това

ще ти стане навик

и в живота

Като си тръгнал занякъде, не трябва да се отказваш. Ще започнеш и за други неща в живота. Мисълта, че може да се върна, просто изчезна. Убедих себе си, не знам как успях. Психиката ми надделя над физиката.

Моят шерп ме настигна. По едно време видях и други светлинки, разпознах момичето от нашата група. Тя дори ме задмина, което не беше добър знак. След още време се появиха други светлини. Беше Нирмал. Може би още се успокоих: “Вече няма шанс да се откажа”.

Минахме през каменопад, през ледопад. Но пък имахме най-красивата гледка. От лявата ми страна виждах Еверест, беше пълнолуние”, описва Силвия.

Идва шокът от четвърти труп за два дни. А само след 5 метра е на Лхотце. И в историята.

“На слизане от Еверест се стърпях, но на слизане от Лхотце толкова много съм плакала. Вече бях на предела на всички мои възможности. Не знаех как ще сляза”, споделя Силвия.

"Мислех, че от Лхотце трябва да слезем до трети лагер, а се оказа, че трябва да се върнем до втори. Знаейки какъв е теренът, това ме разреваваше допълнително. Безпомощност и немощ. Още десет часа надолу. Лазех. А е мега стръмно. На всеки възел трябва да си прехвърлиш осигурителя. На много места въжетата са супер обтегнати - трябва да се наведеш и почти да легнеш на земята, за да прехвърлиш осигуровката. А трябва да се застопориш. Може да се изпързаляш лесно надолу", споделя Аздреева.

В лагера е. Но няма сили да се зарадва. На следващата сутрин я чака Ледопадът Кумбу - буквално превърнал се в ледени реки. През тях към базовия лагер...

Какво ли трябва, за да преодолееш себе си, границите си, да покориш “невъзможното”? И как ли човек би обобщил драматизма и героизма си в три изречения?

Не искам хората да останат с впечатление, че ние едва ли не сме видели смъртта, изкачвайки тези върхове. Ние също сме се наслаждавали на този процес. Хем страдание, хем наслада!”

Силвия Аздреева, едно българско момиче на Покрива на света