Двама учители го пребиват жестоко – на единия му яздил магарето, другият го нарочил, че целият клас избягал през вратата, а той през прозореца

През 1844 г. като последствие най-вече на измама и безсърдечие от страна на съдружниците си Иван Кунчев претърпява низ от беди от делови характер, докарали го пред прага на разрухата. Този неочакван удар се оказва прекалено силен за един честен и чувствителен човек като Иван. Едва започнал да възстановява семейното имущество, той получава удар, от който постепенно ослепява. Вече е

неспособен

да работи

Бремето по издръжката на семейството пада върху гърба на Гина. Тя приема храбро изпитанието и именно през този период се проявява силата на нейния характер. Жена дейна и работлива, сега, когато от нея се иска да бъде едновременно глава на дома, съпруга и майка, тя се оказва на поста си. Ден и нощ вретеното се върти под неуморните й пръсти, совалката снове. Тя намира колай за всичко. Неизтощимата й жизненост преодолява безброй мъчнотии и децата й никога не са я виждали уплашена или смутена. Васил е дълбоко привързан към майка си и такъв остава до края на живота си. Като най-голям син помага, колкото може – чепка вълна, придружава я при събирането на дърва за отопление, грижи се за по-малките си братя и прави всичко, за да облекчи тежкия й живот.

Той по-добре от другите деца разбира колко много й дължат, какви нечовешки усилия се крият под спокойно-веселия израз на лицето й. От нея той научава как да бъде силен и неотстъпен в дни на беда и никога не забравя примера й. За Иван Кунчев, осъден на бездействие против волята си

в разцвета на своя живот, това време навярно е още по-мъчително, отколкото за Гина. Неговата неспособност да поддържа семейството си му причинява тежко душевно страдание и той често се пита: „Защо ли живея, да ям хляба на децата си”. Бащата преживява около седем години, колкото да види сватбата на най-голямото си дете Яна, която на петнадесет години се омъжва за Андрей Начев. Той умира на следващата 1851 г.

Преди още времето да успее да притъпи болката, смъртта отново навестява Гинината къща – малката Марийка последва баща си в гроба – жертва на едра шарка. Като навършил седем години, Васил

постъпил в местното килийно училище

Само след година Гина го преместила във взаимното училище, където до 1849 г. успял да завърши третия клас. Васил бил тихо, схватливо дете, свенливо и скромно в обноските си и жадно за знания. По това време обаче училищната дисциплина била толкова строга и наказанията така чести и жестоки, че дори и той не е могъл да не прегреши. В килийното училище учениците трябвало

да поят магарето

на учителя си,

но им било забранено да го яздят. Веднъж, когато трябвало Гининият син да го напои, той завел животното, както му е редът, но на връщане не изтърпял на изкушението и се метнал на гърба му. За нещастие едно от децата го видяло и обадило на учителя. Попитан за това, той казал истината, без да направи опит да скрие „престъплението” си. Ала неговата откровеност не смекчила гнева на вбесения учител. Васил бил завързан за фалангата и бит до припадък, нещо, което далеч надминавало неговата вина. Накрая бил спасен чрез намесата на жената на учителя и съседите. След този случай Гина преместила сина си от килийното във взаимното училище. Но и тук той трябвало да понася побой за обикновени детски простъпки. Веднъж в клас заедно с няколко други момчета се смял на един техен съученик, който въртял очите си така, че се виждало само бялото. Учителят страшно се ядосал. След като

счупил показалката

в главата на момчетата,

той изпратил да му донесат по-голяма пръчка, за да продължи боя. Изплашените деца се възползвали от прекъсването и избягали от училище. Васил дори не изчакал да мине през вратата, а изхвръкнал като птица през прозореца. Когато най-сетне ги събрали наново, децата получили солиден пердах по голите задници заради двойното „престъпление”. За разлика от Васил двамата му по-малки братя били

вироглави

и своенравни момчета. Христо или Тиню, както го наричали понякога, бил същински Караиванов – с черни очи и черна коса. Той също посещавал взаимното училище, но учението не му вървяло и затова не можал да завърши. Майка му го изпратила при един басмаджия в Сопот, но и тук не се задържал дълго. Бил необуздан, размирен дух, жаден за свобода и нетърпящ ограничения. Не след дълго той изоставил занаята и се завърнал в Карлово. Отчаяна, Гина се обърнала към брат си Генчо, който винаги правел всичко, за да помогне на овдовялата си сестра. Двамата решили, че Христо трябва да отиде да работи в хана на Караиванови. Тук вуйчо му ще може да упражнява над него мъжки надзор, какъвто липсва вкъщи. Преди още буйните й, по-млади синове да станат достатъчно големи, за да й създават истински грижи, Гинината най-голяма грижа била бъдещето на най-възрастното й момче. От петте деца Васил й бил най по сърце: „Пъргав като сърна, весел и засмян като мома, той изпълваше къщата с радост”. Нейното чувство й подсказва по някакъв неопределен начин, че най-големият е различен от другите си братя, и тя не го праща да учи занаят, а все храни надеждата, че може

да го изучи

за свещеник

или учител, или пък да стане иконописец. Поради семейните затруднения по едно време Васил започва да се готви за шивач, но Гина не изоставя решението си той да продължи своето образование. Тя се споразумява с брат си хаджи Василий той да поеме грижата за учението на момчето, а в замяна Васил да му служи и помага при събирането на милостиня за манастира. През 1852 г. Васил напуска майчиния дом, едва четиринадесет-петнадесетгодишен, и отива да живее при вуйчо си в метоха на Хилендарския манастир в двора на църквата „Св. Богородица”.