Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Фантомен тик Христо Стоянов СНИМКА: Фейсбук

За да ходиш с брада тогава, или с дълга коса, трябваше в паспорта да си така. А за да си изкараш паспорт с брада – не паспорта да си е пуснал брада, а снимката ти да е с такова окосмение – трябваше да се спазят две условия – или медицинско свидетелство, че по здравословни причини не можеш да се бръснеш, или бележка някаква, че лицето принадлежи към художествено-творческата интелигенция и можеше да подражава по външен вид на Маркс, Енгелс, Ленин или Благоев.

Това не беше вписвано в документа, но се питахме защо идеолозите може да са с бради, а ние – не. Явно това беше превенция или против криминалната, или против идеологическата престъпност. Да мислиш по друг начин също е престъпление и се наказваше от разпоредбите и указите, които бяха над закона и Конституцията.

Понякога можеше кварталният, понякога случаен милиционер можеше, който не бе изпълнил петилетния си план за арестуване на елементи се налагаше да спрат човека, да му поискат паспорта и да го задържат същия този паспорт до привеждане в приличен вид. Иначе следваше остригване до кожа, което също те прави различен от снимковия материал в личните ти документи, но това бе по разпореждане. Аз започнах първите си плахи опити да изглеждам по различен начин с пускане на коса.

Понякога я пусках до раменете, но за да прикрия това трябваше да ходя или с вдигната яка и навряна в нея коса, или да я подпъхна под яката на ризата. Това е и причината да нямам снимки от онова време по потник, или тениска. Като си разглеждам снимките сега сякаш съм прескочил цяла епоха в растежа си. Рядко ми се удаваше обаче да си пусна дълга коса, толкова дълга, че поредното ми гадже да се похвали на приятелките си, че си е хванало един „бийтълс“…

Така ни викаха старите. Викаха ни „бийтълси“, не, че бяха ги виждали дори на снимка. И ние не ги бяхме виждали, но ги слушахме по „Метроном“ на радио „Свободна Европа“ за Румъния. Радио „Свободна Европа“ за България го заглушаваха, но за Румъния – не.

Поради икономически съображения – щеше скъпо да й излезе на държавата да „подстриже“ и вълните на радоистанции, чиито езици не знаехме. Записвахме в пълна конспирация на магнетофони „Грундиг“ най-новите парчета, а вечер по купоните развявахме коси пред шашнатите погледи на момичетата.

И въобще не може да се направи разлика между нашето „размахване на парцала“ от сегашното „куфеене“ на внуците ни. Да не кажа на правнуците вече. Но, за да бъда съвсем неприличен ми трябваше и брада. А за да си пусна и двете трябваше да не се набивам в очи на властта. Защото можеше да бъда заведен до първата бръснарница, където услугата не се заплаща, особено ако милиционерът те е завел приведен на две, тъй като човек си следва и болката на ушите. Понякога.

Аз трудно се криех от властите, защото, като сирак, растях по улиците. А някои от отклоненията на улиците водеха към врати с неонови надписи „Ресторант“…

Именно в тези ресторанти ние показвахме свободолюбие и физическа сила. Биехме се, а момичетата ни гледаха с възторжени очи. Ние дори не подозирахме, че тогавашните момичета са сегашните баби, наредени за промоции по магазините. И не можем да разпознаем онези светнали от музикалните ни познания очи с очите със спуснати пердета зад дебели диоптри. Онези изваяни като на стругове тела сега се превиват над изваяни – може би – на същите стругове бастуни.

Но понякога виждаш как някое от пердетата се повдига и блесва мижава светлина, като се чуе нещо познато от „Пърпъл“ или „Бийтълс“…

Така просветваха с тайнствена светлина моминските прозорци тогава, когато се подсвирнеше под тях някое от познатите парчета. А ние, „бийтълсите“, излизахме с разпуснати коси в тъмните улички. С отривисто отмятане на главата връщахме бретоните на местата им така, както сега със старото заучено движение се опитваме да върнем порасналите си вежди като стрехи на планинска хижа с преспи сняг по покрива, на мястото им. Добре че тогавашните момичета не могат да повдигнат тежките плюшени завеси на очите си сега, за да видят колко драматично отмятаме глави като тогава.

От тогавашното време ни остана този тик. Излизах остриган „Нула номер“ от милицията, но пак отривисто повдигах глава така, сякаш косата си е на мястото. И си казвах: „Ами, като ми порасне пак коса ако не мога да си върна бретона на мястото, какъв ще е смисълът да си пускам коса – нали по това отмятане на главата влизаш в периферното зрение на тази, която направо ти е обърнала гръб…“

И ако ме питате защо сега, когато вече нямам коса и веждите ми закриват с бретоните си очите ми, продължавам да отмятам глава трябва да ви кажа – това не е старешки тик. Това е фантомен тик от времето, когато бяхме…

*От фейсбук