Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Пътуването на екстрадираните с "Буфорд"

Сред най-видните пътници на “Съветския ковчег” са Ема Голдман - Червената Ема, Етел Бърнщайн, Питър Бианки и Александър Беркман. Всъщност повечето от депортираните никак не са недоволни да напуснат Съединените щати, защото очакват по-светло бъдеще в новата Съветска Русия.

Двадесет и четири часа след заминаването му капитанът на "Буфорд" отваря запечатания плик със заповеди, за да научи планираната дестинация.

В крайна сметка той разбира окончателната си задача едва в пристанището на Кил. Държавният департамент се затруднил да постигне договор за акостиране в Латвия, както е било планирано първоначално. Тогава се получава нареждане корабът

да се отправи

към Финландия,

която към този момент е във война със Съветска Русия.

По-късно Ема Голдман пише за пътуването на "Буфорд": "Двадесет и осем дни бяхме затворници.

Имаше часови пред вратите на каютите ни ден и нощ, а стражи се сменяха на палубата през часа, в който всеки ден ни беше разрешено да дишаме чист въздух. Нашите другари мъже бяха затворени в тъмни, влажни помещения,

оскъдно хранени, всички ние бяхме в пълно неведение за посоката, в която трябваше да поемем".

Александър Беркман пък добавя в спомените си: "Бяхме затворници, третирани с военна строгост, и "Буфорд", пропукано старо корито, многократно застрашаваше живота ни по време на нашата одисея... Дълго, дълго беше пътуването при

срамните условия, които бяхме принудени да издържим: натъпкани под палубата, живеещи в постоянна влага и мръсен въздух, хранени с най-оскъдните дажби".

Накрая на 16 януари 1920 г. "Съветският ковчег" достига финландският град Ханко.

Затворниците са разтоварени на следващия ден.

На брега те са накарани да маршируват между кордон от американски морски пехотинци и финландски белогвардейци до специален влак, който трябва да ги отведе до Терийоки, на няколко километра от границата. Там 249-те са

натоварени по 30 в неотоплени вагони, оборудвани с пейки, маси и легла.

Във всеки вагон са оставени по седем кутии с армейски дажби - говеждо месо, захар и твърд хляб, а на всяка платформа са разположени финландски белогвардейци, които се грижат те да бъдат напълно изолирани, докато влакът стигне до местоназначението си.

На 19 януари походът продължава към Терийоки. След като

депортираните пристигат

и след като ги застига силна снежна буря, е проведена среща под белите знамена на примирие между Беркман, охраняван от финландците, и руснаците направо върху леда на замръзналата река Сестра (Систербак), която разделя финландците от болшевишките линии.

След като преговорите са уредени, "нежеланите" преминават на

руска територия

Там всички са приети с огромен ентусиазъм, с аплодисменти и дори с оркестър, който в тяхна чест свири Интернационала - тогавашния руски химн.

Пристигането в Русия предизвиква буря от емоции у Беркман и той го описва като

“най-великия ден в живота ми”, надминавайки дори излизането му след 14 години затвор.

Най-после в разрушения от войната град Белоостров те се качили на специален влак, който ги откарва до мечтания Петроград. Там обаче ги очакват само разочарования.