Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Много хора гледат на властта като на Дядо Коледа, който ще раздава подаръци Популярният български писател, драматург, журналист и сценарист Иво Сиромахов

Ако държавата се е провалила, това е провал на всеки отделен гражданин

Популярният български писател, драматург, журналист и сценарист Иво Сиромахов зарадва почитателите си с нов роман, в който на прицел попада родната политическа класа.

“Певицата взема властта” (ИК “Сиела”) е забавно и едновременно с това плашещо пророчество, в което една твърде позната реалност е само на страница разстояние!

Познатото пиперливо чувство за хумор на Сиромахов в тази книга прави неочакван завой и превръща “Певицата взема властта” в жестока сатира, в която смехът на читателя е най-безмилостният бич за самозабравилата се политическа класа. Това е едновременно най-забавната и най-сериозна книга на Сиромахов. Със сигурност най-добрата.

Иво Сиромахов е сред популярните лица на българската книжна сцена. Автор е на романите “Моят таен любовен живот”, “Българско радио”, “Скарлет + Иво = ВНЛ”, “Уважаеми зрители” и “7 жени”, сборниците “Дневници и нощници”, “Български работи” и “Очила”, както и на редица пиеси.

- Г-н Сиромахов, защо точно певица вкарвате в политиката? Спомням си уважавани актьори, писатели, режисьори, художници да коват закони, но точно певица, и то от “чалга бранша”... На тях мястото им не е ли в агитката? И там е прилично платено.

- На хората с артистични професии винаги се е гледало с някакво неоправдано снизхождение. Смята се, че не са достойни да се занимават с нещо толкова сериозно, каквото е политиката.

Историята обаче показва, че това не е така. Един от най-успешните президенти на Съединените щати - Роналд Рейгън, беше актьор. Човекът, който промени Чехия и я превърна в модерна държава - Вацлав Хавел, беше поет, пишеше пиеси за театъра. Така че не би трябвало да се отнасяме високомерно към хората, които се занимават с изкуство. Те крият неподозирани възможности.

Реших да напиша роман за певица, която влиза във властта, защото така или иначе

в България през

последните 15 г.

всякакви хора

стават политици

Не се изисква никакъв ценз. Щом един пожарникар може да бъде министър-председател, защо една фолкпевица да не може?

- Вашият герой Михаил Михайлов може да бъде ментор на всеки пиар - например с прозрението, че за политиката не се иска акъл, а само да носиш на резил, но от него не се умира, или пък за властта - нарича я “безкрайна, безконтролна, безнаказана”. С какъв опит правите тези изводи?

- В развитите демократични общества властта никога не е безкрайна, безконтролна и безнаказана. Но в България, за съжаление, все още е такава. Интересува ме мотивацията на хората, които решават да посегнат към властта. Вероятно има такива, които тръгват по този път, водени от благородни намерения - да помогнат на държавата си, да създадат нормални условия за живот. Но сякаш преобладават онези, които виждат във властта терапия за избиване на комплексите си и средство за кратко време да станат незаслужено богати.

- Друго негово наблюдение, все едно дошло от някой митинг - “избирателите са уморени от старите муцуни”. Вие, г-н Сиромахов, сериозно гледате телевизия..., четете и вестници...

- Винаги съм се интересувал от процесите, които протичат в обществото. И знам, че ако държавата се е провалила, това е провал на всеки отделен граждани

Ако ние сами не се организираме в гражданско общество и не отстояваме свободата и правата си,

ще бъдем в ролята

на стадо, което чака

поредния чобанин да

го подкара с гегата

Вижте колко устойчива у нас е мантрата за спасителя. За някой, който ще вземе цялата власт и “ще ни оправи”.

Мнозинството от хората гледа на властта като на Дядо Коледа, който ще дойде и ще раздаде подаръци на всички.

Старите муцуни са втръснали на всички, лошото е, че и новите муцуни твърде бързо придобиват маниерите на старите.

- Формулата на успеха на изборите - концерти, кебапчета, празни приказки. Това ли е?

- В общество, в което няма изградени демократични инстинкти и елементарна политическа култура, този подход продължава да е успешен. Има избиратели, които не си дават сметка, че кебапчетата, които им раздават преди избори, след това ще се наложи да си ги плащат с много дебели лихви.

Получаваш едно

кебапче - плащаш сто

- “Народно щастие”? Подходящо име ли е за нова партийна структура? Ще я пишат НЩ - НеЩе...

- Партиите напоследък си избират все по-смешни имена. Мутри вън, изправи се, клекни, стани, ние идваме, вие си отивате, има такъв народ, няма такива политици, граждани за европейско развитие на България, селяни за чудесен възход на родината... Хората свикнаха вече с тия глупости. Защо да няма партия “Не Ще”?

- Синтия също има находки - “никакви прозрения не ни трябват, достатъчно е да плюем яко по сегашната власт? Защо ли ми звучи като “дежа вю”? Както и фразата - “хората гласуват с емоциите си, не с разума си”, няма да делим хората на наши и ваши и още ред добре познати практики.

- Хората действително гласуват с емоциите си. Разумът винаги остава на втори план. Това е и причината в Съединените щати да изберат президент като Тръмп, а във Великобритания да издигнат Борис Джонсън. В България сме много чувствителни към външния вид на кандидатите за властта. Не гледаме колко акъл има, а дали е нисък, или дебел, каква му е прическата, как си носи очилата. Това е определящият фактор за доверието към един политик.

Безкомпромисни

естети сме в избора

си, сякаш всички ние

сме невиждани

красавци

- Добра находка е изразът “В екипа ни има изтъкнати експерти, които в момента пишат управленската ни програма...” Какви експерти, откъде?

- Всяка партия се хвали, че разполага с “най-добрите специалисти”, които имат решение за всеки проблем. Обаче, когато дойдат на власт, се оказва, че въпросните “експерти” са обикновени службогонци, прикачили се към партията, за да изкарат някой лев от наивните избиратели.

- Социолозите също не са пожалени в романа.

- Социолозите са неизменна част от антуража в политиката и винаги създават добро настроение. Много се веселя, като гледам как прогнозите им всеки път се сгромолясват във вечерта на изборите. Не знам с какво самочувствие живеят тия хора. Ако бях на тяхно място, щях да си скъсам дипломата и незабавно да си сменя професията.

Още по-забавни са ми журналистите мисирки като фамозния Неялко Неялков от сайта “Шик”. Легенди в слугинажа! Вижте ги как се ослушват в момента и тръпнат коя ли ще е новата власт, та да могат веднага да завъртят задните си части към нея и да ѝ предложат незабравимо обслужване.

- Певицата държи козовете. Каква е нейната защита?

- Силата на певицата е в това, че няма избор. Няма път назад. Кариерата ѝ е приключила, фалитът дебне. За нея политиката е въпрос на живот и смърт. Такива хора са най-опасни, защото са готови да минат през трупове. Те се вкопчват във властта като в спасителен пояс и я бранят с всички средства.

- Пишете, че “политиката се прави от отчаяни хора”. Наистина сте написали черен роман. Смеех се и ми беше много тъжно...

- Да, това е основната тема в романа. Отчаянието, което тласка лузърите към властта. Когато осъзнаеш, че не ставаш за нищо, си готов да проливаш кръв. Не своята, а кръвта на другите.

Ние сме свикнали да гледаме само повърхността на политиката, опаковката. А под нея текат едни тъмни, ужасяващи течения, в които е страшно да се взреш.

- Коя е любимата дума на българите? Май беше “безплатно”...

- Не знам дали е любимата, но съм сигурен, че с нея могат да се спечелят много избори. Голяма част от българите искат да живеят, без да плащат. И ако може да не работят, а да почиват цяло лято в Гърция. Но не си дават сметка, че безплатното винаги излиза най-скъпо. Както казваше великата Маргарет Тачър: “На тоя свят безплатно е само сиренето в капана за мишки”.

- Никой не иска Министерството на културата в твоя роман, но все някой трябва да го вземе. Кой и защо не иска?

- Не го искат, защото там няма пари. Но пък, от друга страна, винаги има някакви клети интелектуалци, които

се навъртат около

властта с надеждата

да им подхвърлят

някой недооглозган

кэокал

Такива хора подкрепят всяко правителство, което и да е то. Обикалят партийните коктейли, за да се тъпчат с безплатна храна и много държат да познават лично някой министър или депутат и да го наричат по малко име.

Властта е свикнала да гледа как тези пудели се навъртат възторжено наоколо и винаги са готови да застанат на задните си крака и да танцуват валса на предаността. Затова им подхвърля по някоя изпразнена от съдържание награда - лауреат на еди-какво си, носител на ордена на еди-що си, заслужил деятел на фанфарите, два пъти герой на Симитли...

Напоследък може да видите имената на така наречените интелектуалци единствено в списъка на някой инициативен комитет, който подкрепя поредната марионетка. Наредили са се на опашка пред партийните централи и като клошари подават канчетата си за порция огризки. Жалка история.

Човекът на изкуството не може да бъде с наведен гръбнак. Дори по време на комунистическата диктатура имаше личности като Константин Павлов, Борис Христов, Биньо Иванов, които ходеха изправени и запазиха доэстойнството си.

- Защо ли идеите и обсъждането на управленската програма са в стил “пременил се Илия, пак в тия”?

- Защото дотам им стигат възможностите. Управленските програми всеки път са едни и същи - ще извадим някакви пари от единия джоб и ще ги прехвърлим в другия. Мислят ден за ден. Запушват дупки и гасят пожари. Кърпят и санират.

- Е, да се надяваме при управлението на “Народно щастие” (или както там ще се казва някоя нова партия) вече да няма ретрограден Меркурий. Да се надяваме ли?

- Ретрограден Меркурий ще има винаги, докато обществото се осланя на астролози и врачки. Има хора, които приемат на сериозно всякакви абсурдни пророци. Гадателката на Берлускони, врачката на Путин, баячката на Меркел... Докато разчитаме на подобни същества да ни дават отговори за бъдещето, не ни чака нищо добро.

 

 Интервю на Мила Вачева