Дъщерята на Вълко Червенков даде последното си интервю за "168 часа" на 25 април 2014 г. в дома си. През годините тя упорито отбягваше всякаква публичност, ревниво пазеше личния си живот и категорично отказваше, каквито и да е контакти с медиите. Все пак с не особена охота този път се съгласи да говори за някои от дълго пазените тайни на семейството си. А поради влошеното й здраве за отговорите помагаше и съпругът й проф. Христо Чернев. Броени дни след това тя получи тежък инсулт и след като прекара 20 дни в кома, почина на 17 май.

Проф. Ирина Червенкова е родена на 28 юни 1931 г. в Москва. През 1954 г. завършва филологическия факултет на Московския държавен университет "М. В. Ломоносов". Още същата година започва работа като асистент в Първа катедра по руски език на Софийския университет. Научните интереси на проф. Ирина Червенкова са свързани със съпоставителното изследване на лексиката. Проф. Червенкова има водеща роля за развитието на типологичния анализ на славянските езици и двуезичната лексикография.

През 1980 г. умира бащата на Ирина Вълко Червенков - лидер на БКП и министър-председател на България (1950-1956). Той е свален от власт по време на Априлския пленум през 1956 г. с обвинението, че утвърждавал култ към личността си и не прилагал колективното ръководство на партията и държавата. Основен двигател на събитията тогава е Тодор Живков, който по-късно концентрира цялата власт в собствените си ръце.

- Професор Червенкова, имат ли съвременните българи вярна представа за баща ви и за годините, в които е бил във властта?

- Да, смятам, че има такива, които правилно го разбират и го помнят с добро. Даже вчера бях на една среща с непознати хора и много от тях, като разбраха коя съм, дойдоха със специално отношение към мен да изразят благодарност. Така че има такива.

Мнозина са идвали и преди при мен, и то от всички краища на България. Преди няколко години например с благодарности дойдоха един хора от Добруджа. Разбира се, много хора и не знаят нищо за него, особено от младото поколение, но не са виновни.

- В българската история рязко се сменят различните епохи...

- Дори прекалено рязко. Самата история се променя.

- Много възрастни българи си спомнят, че Червенков е свалял цените на основни продукти, но има и други, които говорят за лагерите...

- Да, така беше... (Смее се.) Помня всичко, тъй като не съм била малка, а в напълно съзнателна възраст. През 1949 г. завърших училище и след това бях студентка до 1954 г., откогато вече започнах работа, като преподавател. Поне пет или шест пъти намаляваше цените. Между другото мисля, че по онова време от него бяха премахнати и тези... лагерите, някъде след смъртта на Сталин беше. И после пак ги възстановиха де.

- Отделяше ли баща ви време за вас, или беше твърде ангажиран?

- Да, вярно е, че беше зает, но все пак ние живеехме заедно на бул. "Толбухин". Разбира се, след петдесет и някоя година той вече през повечето време беше в Бояна, защото му трябваше по-чист въздух. И винаги когато можеше да бъде извън София, пътуваше. Имаше вила на мястото, на което днес е резиденцията. Известна е като Балабановата къща и още стои там и се използва.

- Споделяше ли нещо с вас за държавните дела?

- Не бих казала, но той ги споделяше с майка ми и аз, когато съм била покрай тях, съм чувала някои неща. Но специално на мен да говори по такива теми, не се е случвало.

Спомням си в един по-късен период, когато понякога ставаше дума за държавни въпроси, той казваше: "А, това е само за членове на ЦК", и отиваше с майка ми в другата стая.

- Вие сте и племенница на Георги Димитров...

- Да. Дъщеря съм на най-малката му сестра Елена, а той е бил най-големият в семейството - другите са Магдалина, Борис, Николай, който е изпратен в Сибир, и Костадин, който загива на фронта през Първата световна война.

- Имате ли спомени с Георги Димитров?

- Да, разбира се. Когато живеехме в Москва, всичките роднини, които бяха тук, в България, за мен бяха изобщо непознати.

Георги Димитров и неговото семейство всъщност бяха единствените ми роднини, които бяха с нас. И винаги когато идваше някой празник, неделя или пък с брат ми сме във ваканция, сме били при тях. Така че съм го виждала често. Разбира се, не мога да говоря за някакви сериозни работи, а само за него като човек. Беше много добър, спомням си, когато отивахме във вилата, в която живееше, че ни посрещаше винаги усмихнат и с едно особено излъчване.

- Как се отнасяте към критиките за Сталиновата епоха, имаше ли култ към личността?

- Култ наистина имаше и той идваше от Москва. По съветски образец обожествяваха този, който е най-горе във властта. За съжаление тази практика започна още при Георги Димитров. А той имаше такава слава, че изобщо не е било нужно да се стреми към някакво специално внимание, обаче така беше. И баща ми тези неща ги понасяше тежко.

Никакъв стремеж нямаше към почести, но такива бяха времената тогава.

- Говори се, че когато Живков го е сменил, Червенков става нещо като опасната опозиция в комунистическата партия. Вярно ли е?

- Да. Дори, когато почина, поклонението му беше във Военния клуб и властта се притесняваше, че много хора са дошли да го изпратят в последния му път. Освен това, докато още беше жив, мнозина, въпреки че му бяха близки, се въздържаха да се срещат с него, защото знаеха, че това неминуемо ще се отрази на тяхното място в обществото. А той си ходеше най-спокойно сред хората и те си говореха свободно с него по улицата: "Бай Вълко, това, бай Вълко, онова." Даже много обичаше да ходи на театър, но в един момент забеляза, че там идват много хора и някой може да помисли, че той нарочно иска да се представи пред широка публика, и започна да се въздържа и от това малко удоволствие.

- Беше ли разочарован в идеалите си?

- Не, мисля, че не. Не беше, но виждаше всички нарушения, всичко, което не беше правилно. Винаги е смятал че това са грешки на хората които провеждат съответната политика. Не на идеята, а на хората.