Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Съкровище повдига завесата пред загадъчния средновековен град Крън В Полошкия манастир деспотица Смилец е изобразена с едно малко момче, вероятно нейния внук от Иван Драгушин.

Деспотица Марина Смилец е най-вероятният собственик на ювелирните бижута и златни монети

Ктиторски стенопис в Полошкия манастир е запазил образа на принцесата и нейния внук

2017-a. Началото на пролетта. При акция на казанлъшки полицаи в Града на розите е спрян очукан джип. В багажника му служителите откриват и конфискуват предмети с висока културно-историческа стойност. Тоест малко съкровище. Притежателите на уникалните артефакти твърдят, че са ги купили от чужденец, който пък ги придобил на законен аукцион за антики. По първична експертна оценка на специалисти от Исторически музей "Искра", задържаните ценности представляват малка колективна находка от XIV век.

Едва тази година, след приключване на следствените действия, казанлъчани и гостите на Долината на розите успяха да разгледат това малко съкровище. Изложбата бе открита в началото на лятото, като находката бе презентирана от проф. Николай Овчаров. Средновековното съкровище на неизвестната засега българска принцеса се състои от редки монети и накити.

Монетите са 8 на брой. Най-ранната сред тях е римска бронзова монета на император Каракала (211 - 217), отсечена в Анхиало (днес Поморие). Останалите седем монети са златни. Най-ранната е на никейския император Йоан III Дука Ватаци (1222 - 1254). Останалите монети са от първата половина на XIV век. Три от тях са от съвместното управление на византийските императори Андроник II и Андроник III Палеолог и са от периода 1325 - 1352, а други две - от самостоятелното управление на Aндроник III Палеолог, отсечени през 1328 - 1341 г. Най-рядката сред монетите е перперата на Йоан V Палеолог с Йоан VI Кантакузин (1347 - 1353).

Повечето от женските накити са изработени от сребро с позлата. Става въпрос за обеци и наушници с прецизна изработка и няколко висулки. Торквата (гривна за шия) е

рядък предмет за тази епоха

Но най-интересна е огърлицата, изработена от естествени полускъпоценни камъни (кварц и карнеол).

Според проф. Овчаров почти същите бижута могат да се видят в образа на аристократката Арета, сестра на деспот Константин, който управлявал Нишко-Пиротския район от името на цар Иван Александър (1331 - 1371). Изображенията на двамата са открити сред стенописите в малката църква при с. Станичене, Пиротско. В изображението на Арета се виждат същите обеци и наушници като откритите в Казанлък. Почти същите са и сребърната торква и малката огърлица от полускъпоценни камъни, обхващаща врата на болярката.

Но единствената българска княгиня, която е живяла в Долината на розите и за която историята пази достатъчно подробна информация, е Марина Смилец. Тя е най-голямата дъщеря на българския цар Смилец и съпругата му Смилцена Палеологина. Вероятно е родена в град Копсис. Тази средновековна българска твърдина е родово владение на тримата братя Смилец, Радослав и Войсил.

Останките му се намират на 2 км от Сопот и са известни днес като Аневското кале. След като баща й Смилец се възкачва през 1292 година на търновския престол с помощта на татарския владетел Ногай, Марина (известна и като Мария) прекарва детството си във Велико Търново.

Тя е сестра на цар Иван IV Смилец

и на рашката (сръбската) кралица Теодора Смилец, която пък е майка на най-прославения сръбски крал Стефан Душан.

Византийски хронисти свидетелстват, че цар Смилец произхожда от "най-знатния род след българите”. За положението на Смилец сред българската аристокрация може да се съди и от факта, че още преди възцаряването му той се жени (някъде между 1283 - 1285 г.) за дъщерята на византийския севастократор Константин, брат на вече покойния император Михаил VІІІ Палеолог (1282 г.).

През ноември месец на 1298 г. цар Смилец умира мистериозно. Хронистът Пахимер документира твърде странно неговия край с думите "След Чака Смилец изчезна”. Поради малолетието на сина му Иван ІV Смилец управлението преминава в ръцете на вдовицата на Смилец, която застава начело на регентството. Смилцена показва завидно стратегическо мислене. В началото се опира на братята му – Радослав и Войсил, които владеят Средногорското княжество.

Но твърде скоро те проявяват апетити към короната

и тя им се противопоставя умело, като оженва дъщеря си Марина за благородника Елтимир, който през есента на 1298 се завръща от изгнаничество. Елтимир е брат на предишния български цар Георги I Тертер, прогонен от трона от татарите.

Така, след като се сродява с него и го поставя начело на Крънското деспотство, Смилцена парира евентуални реваншистки претенции от негова страна. А за да осигури тила на България от запад, тя дава втората си дъщеря Теодора за жена на сръбския крал Стефан Урош III Дечански.

Заедно със съпруга си Марина се установява в средновековния град Крън. Деспотицата ражда на Елтимир един син – Иван Драгушин. През 1300 г. в Търново се извършва смяна на властта. Теодор Светослав, синът на сваления от Смилец предишен цар Георги I Тертер и племенник на Елтимир, се завръща от татарски плен заедно с Чака, сина на татарския хан Ногай. Двамата влизат в столицата, а Смилцена и малолетният й син търсят спасение в пределите на Крънското деспотство.

Първоначално Елтимир

се отнася подозрително към племенника си,

но след отстраняването на татарина Чака от властта отношенията между Теодор Светослав и чичо му се подобряват. Двамата сключват договор, след което Елтимир получава във владение градовете Ямбол и Лардея и прилежащите им области. Вероятно след сключването на този съюз Елтимир моли тъща си и сина й да напуснат владенията му. Поради това Смилцена и синът й се отправят към Константинопол.

През 1304 - 1305 отношенията между Крънското деспотство и централната власт в Търново се влошават. Цар Теодор Светослав превзема с войски областта, а деспот Елтимир най-вероятно загива при тези сражения. Прогонени от царя, Марина Смилец и синът й намират убежище в Константинопол, където по това време вече се намират нейната майка и брат й. Тъй като е Палеологина по майчина линия и е братовчедка на император Андроник II, Марина придобива сериозни позиции в императорския двор. Това вероятно се дължи и на значителното богатство, което Марина притежава като бивша деспотица на богатата Крънска област.

През 1314 г., прогонени от Стефан Милутин, в Константинопол пристигат сестрата на Марина - Теодора Смилец, полуслепият й съпруг Стефан Дечански, както и синът им Стефан Душан. Близо до ума е, че Марина се превръща във финансова и морална опора на семейството на сестра си. Това проличава и от щедростта, с която Стефан Дечански се отнася към Марина и сина й Иван Драгушин, след като през 1321 г. заема престола в Рашка. Така след възцаряването на зет й, деспотицата и семейството на сина й се установяват в Рашкото кралство.

По това време, възползвайки се от междуособиците в Търново и Константинопол, сърбите са завзели под своя власт голяма част от българските земи в Македония. Марина Смилец става ктитор на храма "Свети Георги" в Полошкия манастир край Кавадарци; именно от запазените ктиторски стенописи в тази черква ние знаем как е изглеждала тази българска принцеса. Надписите в храма свидетелстват, че деспотицата и синът й получават обширни земи по течението на река Черна в Македония, населени предимно с българи.

След смъртта на сестра си Теодора, деспотица Марина и семейството й остават най-близките кръвни роднина по майчина линия на внука на цар Смилец и потомък на Георги I Тертер - Стефан Душан, който, освен че е племенник на Марина, е и женен за сестрата на Иван Александър - Елена. По-късно Марина се замонашва под името Мария, но продължава да

играе активна роля в политическия живот

Тя вероятно взема страната на племенника си Стефан Душан, когато той изпада в немилост пред баща си, който планира да го лиши от престолонаследието в полза на децата си от втория си брак с Мария Палеологина. Вероятно на тези причини се дължи и фактът, че в споменатите ктиторски надписи Стефан Душан нарича леля си своя "истинска майка", а братовчед си Иван Драгушин – свой "истински брат", което потвърждава близките отношения между Стефан Душан и семейството на Марина.

Крънската деспотица Марина Смилец надживява сина си, чийто гроб е намерен при археологически разкопки в Полошкия манастир. В манастирската църква деспотицата е изобразена с едно малко момче, вероятно неин внук от Иван Драгушин. Деспотица Марина Смилец умира на 7 април 1355 г. и е погребана в Скопие.

Част от надгробния паметник на деспотицата е открит през 1852 г. от монаха Гедеон Йосиф Юришич и е вграден в стената на скопската църква "Свети Димитър". По време на Първата световна война надписът е поставен в Народния археологически музей в София. След продължителни дипломатически преговори и при личното ходатайство на краля на сърби, хървати и словенци Александър I, на 28 юли 1925 г. паметникът е върнат в Скопие.

Ето как едно новооткрито съкровище ни връща в Средновековието и ни разказва истории за царе и битки, за царици, принцеси и дворцови интриги. Една голяма и все още неразгадана загадка е свързана с местоположението на средновековния град Крън, където заедно с Елтимир е управлявала и деспотица Марина.

Някои изследователи търсят града в подножието на Балкана, под местността "Калето", където са открити руините на стара крепост. Археологът доц. д-р Деян Рабовянов, който вече пета година ръководи разкопките на Бузово кале в подножието на Средна гора, пък допуска че е възможно старинната крепост с площ от 17 дка да е била

цитаделата на някогашния град Крън

Най-смела е хипотезата на двама историци от Стара Загора. Проф. Иван Иванов и Мариана Минкова твърдят, че средновековният град се е намирал на мястото на сегашната Куленска махала на Казанлък. Според тях названието Къзанлък е турцизиран вариант на името Крън.

Преходът Крън - Къран – Къзан се обяснява с фонетичните особености и история на тюркските езици. Първата част на прехода Крън – Къран се дължи на правилото, че думите в тюркските езици (с много малко изключения) не могат да започват с две съгласни.

В случая от Крън се е получило Къран, т.е., вмъкната е подходяща гласна между двете съгласни. Втората част на прехода Къран – Къзан двамата учени обясняват с известния фонетичен преход, наречен "ротацизъм и ламбдаизъм” в тюркските езици. По това правило в езика на османските турци съгласният звук Р в някои положения на думата започнал да се произнася като З, а звукът Л – като С.

Турският суфикс "лък" пък показва определено място

По този начин името Къзанлък може да се преведе като "мястото, където се е намирал Крън".

Ако тази версия се докаже и чрез археологически разкопки, казанлъчани ще имат още едно основание да сменят турското име на града си. Още повече, че и в Турция има град със същото име. Ако не им харесва името Розиград, биха могли да си изберат славното име от Второто българско царство – Крън. За целта даже няма нужда да занимават и президента – нужно е само Общинският съвет в Града на розите да вземе решение, че градът става квартал на сегашното градче Крън.