Вчера си направих малък подарък. Не е от обичайните неща, за които човек се хвали. Не е нова кола, телефон, нито почивка до Коломбо.

Макар, че винаги ми се е искало да си взема скъпа екипировка, за да обиколя Непал или Патагония. Да си купя хубав фотоапарат и с него да споделя няколко фоторазказа тук.

Но тази историята ще е по-необичайна. Не се говори много за тези неща, а покрай еуфорията на празници, биткойни, вегани, малцинства, непризнати бракове, политически лакардии, норки, фойерверки има една група, която много рядко се чува. Тихият кът на държавата. Негласна тишина на взаимен дискомфорт от това, че глуха държава и глухи хора не се чуват и не могат да си бъдат достатъчно полезни.

От гентамицина в бебешкия ми гъз, неврита на слуховите нерви, обявяването ми за принадлежащ към лудница в Пловдив и първия слухов апарат, който висеше на врата ми като хлопар, през омразното 6-7 часово семейно пътуване с Москвич или БДЖ за ежемесечни прегледи в ИСУЛ, вечно подгизналите крака от кишата в София, дисциплинарното ми местене в друго училище, аутсайдерството в гимназията и лекия подем по баловете, та до първата ми работа във фастфууд заведение в Германия, нашивки в образованието и последвалите плътни 9 години трудов стаж ги прекарах свързан със света именно благодарение на тези слухови джаджи. Даже още два езика що годе успях да науча.

А доц. Спиридонова, мир на духа й, отиде на едно още по-тихо място, се плесваше всеки път по челото как е възможно дори Сливенски диалект да нямам. Щото да не се лъжем, ама като не чува човек, това задължително дава отражение на говора, мисленето. Не си точно бавноразвиващ се, но се опитайте да учите немски със запушени уши. Информацията влиза толкова, колкото да погъделичка мозъчните гънки.

Като едно порно списание. Уж е секс, ама жената я няма. И често според ситуацията се правим, че сме се разбрали. Неловко е да ти повтарят, ти пък да питаш. Уж няма проблем, ама бизнес срещата не може да чака. И симулираме оргазъм. След това с четиридесетте процента информация донапасваш пъзела.

Така се оцелява. Особено в ранните години. Volume 100, съседите подскачат по диваните, а ти слушаш Юксел Кадриев със зор от LG кинескопа. Така се научих да чета по устни.

След това светът мина от монофонични на дигитални звуци. Нормалните хора го усетиха с телефоните, аз със слуховите апарати. Добре, ама те струват много. И се подменят на всеки четири години. Нямат дълъг технически живот. Нещо като новия айфон, само дето наистина не можеш без него. В пъти по-съвършена технология, която струва два пъти колкото него. А семейството ми живее своя живот в честен труд. Като прибавим, че и сестра ми е така невритична. Това са 4 апарата по 2к всеки. За това на двамата по един. Въпрос на възможности. Останалото изисква за вътрешно чувство за хумор и да ти е дебело пердето. Сега си ме представете как работя в Макдоналдс и идва поръчка за чийзбургер, а аз чувам чикън бургер. Приготвяш с увереност поръчка, която би убила някой алергичен към пилешко. Но както казах, трябва хумор.

Естествено за един ерген е тъпо да му висят неща от ушите. Признак на слабост е, знам ли. Силиконови тръбички, батерии, копчета. И това ти се подава над ухото. Чакай ти брак. Усещането не е като да си от МИ-5.

Така минахме на вътреушни апарати. Дискретни колкото тъп човек, но визуално не убиват романтиката. Само като трябва да се целуваш с някоя малко пищят. Понеже челюстта ти притиска ушните канали, те затварят притока на въздух и звукът е като на футболна агитка.

Или още по-зле, като пие човек и заспи. Ако имате лещи им сложете С200 и поспете така. Горе-долу същото чувство. Веднъж се сбих с един сливенски сутеньор в училище. Делнах го в брадичката, но той ми го върна с тупаник в ухото. Скъп бой.

Друг апарат счупих в една страхотна съботна утрин, докато си оправях русенското легло в Студентски и забравих, че съм глух. Щото не се чуват така или иначе птички, ти си сънен. Даже съквартирантите не знаеш дали са живи, въпреки хъркането им. Светът е като след ядрена война и само слънчевите лъчи нахлуват през завесата като рутений. Нещо хруска под чехлите ти. Пък то електронното ухо. Няма как да подмина и български пощи. Развали се един апарат. Спешно от Сливен за София с пощите понеже в автосервиз не ги оправят тези нещица, а други куриери нямаше. И там пристига като хималайска сол. Металната кутия не издържала. Предполагам БДЖ са намерили начин как да пресоват багажи по-успешно от летище София.

Но аз исках да имам два апарата. Нали двустранно ми куцат нещата. За това преди четири години вместо да подновя единия си взех още един. Така станаха тек. Първият старух, но много надежден и втори с по-добри параметри. Обаче. Хм, ами те нали трябва работят в синхрон. Настройха ги, но колкото и да настройваш Фолксваген да работи като Ауди не става. И звука от единия идва малко рано от другия. Малко по-чисто. Шумовете също. Спокойно може човек да се застреля и да свърши тая мъка. Щото си представете Шушана с беквокали. Но чудо. Човек свиква. Свикнах и аз. Даже добре ми беше. Не чувах, разибра се. Това че си със слухов апарат, не означава, че можеш да разбереш за какво се пее в песните на Бийтълс. Идва звукът, но дикцията я няма. Като разговор на пълна уста. Пък недай Боже да е някой дето не си мърда устните изобщо. Става по-напрягащо от 150 кг на лежанка.

По тази полоса не може да се кара много. А ако една сутрин се събудя и апаратът не работи това означава, че пазарът на труда губи една скатавка, която седи често по 10 часа в офиса. После още толкова полага в четене или губене на време, зависи от настроението, за да компенсира темпото на света около него и спи по 4-5 часа на денонощие. Това ще е грубо приземяване.

А и ми омръзна да не мога да разбирам от раз англичани, холандци, поляци и немци. Искаш, напрягаш се. Обаче все едно бузите им мачкат тоновете, докато накрая звукът се изниже не през устата, а от носа и стигне до ушите ти като носен от торнадо. В тая връзка вчера отидох до офиса на фирмата, взеха ми отливки на ушите за алеята на глухите и си поръчах двата най-добри вътреушни апарата на пазара в момента. Дори отстъпка ми направиха и вместо 7к лв, слязохме на по-приятна цифра. Музика за ушите са пет хиляди лева. Сега ги чакам до два месеца да станат готови. Намислил съм първото, което ще направя е да посетя концерт. Някакъв. Фоторазказите ще почакат едно известно време.

Звучи нелепо целия този фейлетон, вероятно. Слухов апарат си е протеза. Не причина да се обясняваш в събота на света, който и без това е угнетен от всякакъв род неудачи. Като да напиша взех си нов крак с AI функции, или пейсмейкърът ми се самозарежда, или имплантът ми е с вградени чувства. Но как бихте разбрали тоя оглушал остров къде се намира, ако не седне някой жестомимик да го опише. :)

Коментарът е от фейсбук