– Точно петима души бяхме в чакалнята при зъболекаря – най-обстоятелствено обясняваше старшина Варадин. – Аз, двама мъже на моята възраст, жената, която сега чака отвън, и едно войниче в отпуска. То също чака отвън. По някое време токът изгасна. Петимата се размърдахме, но не мина минута и светна отново. Точно в този момент жената се развика: „Откраднаха ми парите!“

Колкото до парите, и аз ги видях, преди да изгасне осветлението. Даже си помислих – защо й е притрябвало да си брои десетачките пред толкова хора, а после да ги намушка така небрежно в джоба на шлифера. Ще вземе да ги открадне някой. А ето, че и това се случи.

„Този е – сочи жената войничето – по миризмата го познах.“ То наистина понамирисва на ракия. Нажабурило си зъба, понеже много го боляло. „Не съм“, твърди обърканото момче, гледа ни с големите си светли очи и току приглажда рижата си коса. „Дай си паспорта“, викам му аз, нищо че в момента бях цивилен, както ме виждате и сега, а той ми подава военната си книжка. Така разбрах, че е войник в отпуска.

„А не може ли да е някой друг от нас, останалите?“, питам жената, а тя настоява на своето. Няма как, доведох ги тук. За всеки случай взех данните от паспортите и на другите двама. Нищо не се знае, току-виж е някой от тях. Погледнах и под столовете, да не би жената да е изтървала парите в тъмното. Нямаше и следа от тях.

– Помоли ли я да потърси по-основно в джобовете на шлифера и в чантата?

– Казах й. Преобърна всичко наопаки. Сякаш бяха пропаднали в земята.

– Войника обискирахте ли?

– Какво да го обискираме? Той сам предлага: „Бъркайте. Ако трябва, гол ще се съблека. Не са у мен!“ И ни гледа с големите си очи. Как да не му повярваш! Само че при мен вяра няма, така че го обискирах най-основно. Никъде нищо.

– Нищо, защото не знаеш къде да търсиш – засмя се Стрезов.

– Прегледах му дори обувките.

– Парите не са в обувките.

– А къде?

Наистина къде?

Отговорите четете в брой 8/2020 на сп. “Космос”, който ще излезе на 28 август.