Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

За 300 гроша овчари бутат четници на Ботев в пропаст Входът на Ямата с Ботевите четници, януари 1986 г.

Селяните заварили хъшовете революционери да броят пари и решили не само да им ги откраднат, а и да ги ликвидират

3 експедиции не могат да открият останките на героите

Не без собствено самоунищожение пишем ние тези черни страници от нашата книга и нам, и на читателите ще тежат те. Ние ги бяхме оставили, намислили бяхме да ги скрием, но не си сдържахме думата, други чувства надвиха, сенките на мъчениците ни безпокояха."

Наистина, нерадостни са последните страници от книгата на Захари Стоянов "Христо Ботйов (опит за биография)", в които разказва за съдбата на Ботевата чета след разгрома й. Нека надникнем в летописа на Захари - Джендо Стоянов Джедев, за черните дни от пролетта на 1876-а: "Други четирима души изпаднали пак пред челопешките овчари, с които се условили да ги водят за Сърбия. Поверили се един други, и нашите си дали парите, колкото имали, и оръжията на челопешките българи. Тези пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша.

Нощно време тръгнали по планината за Сърбия през гори и планини, без път и пътека в убийствен мрак.

Стигнали в една пустиня, гдето небето се виждало като кога гледа човек из дъното на дълбок кладенец. Водачите българи поканили нашите борци да седнат и си починат. Насядали на ред, както вървяли, всеки от селяните седнал близу около момчетата. Помаяли се пет- десет минути и от един път наскачали водачите, кой сграбчил през кръста момчето, кой го ритнал с крак, кой го повлякъл за краката. Все към една посока ги дръпнали те, станало малко сборичкване, чуло се извикване, пъшкане, после фучение и глухо тътнене, и най-сетне, за чудо, останали само четиримата селяни!

А где отидоха нашите четирима борци за свободата? В Сърбия ли ги заведоха братята им българи? Имайте търпение.

Близу до местността Вола, в землището на Черепишкия монастир, позната вече на нашите читатели, има една такава яма между канари, за която казват, че е бездънна.

Па и бездънна трябва да бъде, защото камък като се хвърли, до едно място се чува, като се блъска о стените, а после отива, та се не види. До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!

Вижда се, че те са се били наговорили отрано да извършат това злодейство над всичките злодейства на вселената. Само един от четиримата борци можал да извика и се залепил в дългата аба на своя човекоподобен звяр.

Залепил се той на живот и на смърт и щял да го повлече със себе си, но абата била вехта и се откъснала през половината, така щото сатаната и мъченикьт се разделили, разделили и дрехата помежду си. Главната цел на злодейството е било 300-та гроша пари. Ние не знаем нито имената на закланите в селата Павелча и Челопек, нито на хвърлените в ямата мъченици."

Преди много време, като млад редактор във в. "Ехо" през 1986 г., прелиствах дипломната работа на Станислава Андонова върху историята на пещерното дело у нас. Тя е защитена във ВИФ "Г. Димитров" през 1979 г., носи алб. № 2984, а копие е подарено на Българската федерация по пещерно дело. Ето какво прочетох там:

"На 10 май 1948 г. по инициатива на Павел Делирадев се провежда експедиция до с. Челопек. Повода за тази експедиция разказва Петър Трантеев:

"Всеизвестният планинар Павел Делирадев, заедно с всичките му други обществено-политически дейности, беше един от добрите ботеведи в нашата страна. На него му е правило винаги впечатление, че в биографията на Ботев от З. Стоянов, в частта веднага след разбиването на четата. (тук следва преразказ на познатата ни вече случка - б.а.).

Коя е тази яма? Има ли нещо останало от четниците в нея? Това бяха въпросите на П. Делирадев и същевременно негово предложение - да се направи експедиция там и да се опитаме да извадим, макар и малкото, което би останало от някогашните герои. Групата беше в състав: акад. Буреш, Н. Загоров, П. Делирадев, Иван Велков - археолог, П. Трантеев, Й. Загоров, Иван Вьлчев, Л. Обретенов.

Носехме дружественото въже и два петромакса. Преспахме в една кошара, където цяла нощ ни ядоха бълхи след проливния нощен дъжд. На сутринта се отправихме покрай Малата яма, която се оказа "само" 18 м (а тогава 18 м бяха голяма дълбочина за нас!), а след това се отправихме към Голямата яма, или както я наричахме - Ямата с Ботевите четници.

По пътя пред ямата срещнахме един селянин, когото по-старите участници разпитаха за събитието. Той отговори: "Ете, оно разправат, че тука са фърлени четници, па знам ли? Ама нищо нема да намерите тамо!". Бяхме учудени - как така няма да намерим?

Отговорът беше:"Е па я като сам си чистил нивата (нива - да не я погледнеш - и картофи не можеш засади в нея!), требе да сам фърлил баре 100 кола камъне".

Смаяни от наглия отговор и смутени от предстоящия неуспех, ние пристъпихме към отвора на ямата. Настина внушителна яма с внушителен отвор!

Нагласихме се. както знаехме, някой измъкна още едно, по-тънко въже. Вързахме Иван Вълчев с него, а той по дебелото въже тръгна надолу на рапел-дюлфер. Най-сетне Вълчев стигна до дъното. Глухият глас отдолу съобщи, че след дълго търсене по дъното не се вижда нищо друго освен пръст, камъни и клонаци. Пратихме на Вълчев запален петромакс, той още дълго търси, но нищо не можа да намери. Принудихме се да се примирим с мисълта, че наистина няма да намерим нищо. Връщахме се мълчаливи и смутени към София."

Във федерацията по пещерно дело пламва нова искра на търсачество. Когато споделих вълнението си, Трифон Даалиев-Трънката ме озадачи с думите си: "Били сме там на републиканска експедиция!". Но едва ли става дума за 1948 година, Трифон бе млад тогава като мен. Разровихме се из архивите на федерацията и намерихме описанието на втората експедиция до Голямата яма, състояла се на 5 юни 1966 г.

Научното съобщение е публикувано от Петър Трантеев в бр. 5/1966 г. на бюлетина на федерацията "Спелеопрактика". Ето извадки от него: "Изследването през 1948 г. показа, че пропастта е дълбока около 45 м, но измерването стана с дължината на едно въже. На дъното имаше огромен конус от блокове и камъни, на върха покрит със сняг.

Отвратителното лошо време принуди малцината участници в тазгодишната експедиция да престоят в наблизо намиращата се кошара цели три дни и със съжаление да поглеждат през прозореца към отвора на Ямата. Едва на последния ден беше възможно да се направи каквото и да било по разчистването на дъното, което, изглежда, е повишило своята височина с не по-малко от 7-8 метра за 18 години.

Този път блоковете бяха покрити с довлечен отгоре материал - пръст, клони, дребен чакъл. Да се направи каквото и да било разместване на материала с малкото сили, с които разполагахме, за време от няколко часа не беше възможно. Единственото нещо, което би могло да се направи при трета експедиция, е: до отвора на пропастта с хеликоптер да се откара хаспелна машина с агрегат, като на отвора на пропастта се построи площадка с козел за спускане на въжето с кофата. Тази година това не можа да се осъществи по ред причини.

Случката с Ботевите четници, стигнала до размерите на легенда, може и трябва да бъде потвърдена в положителен или отрицателен смисъл. Трябва да се установи историческата истина.

Ямата се намира в челните части на Врачанския масив, западно, на около 2,5 км от Челопек.

По права линия е образувана, както и близкостоящата Мала яма, в една система от кръстосващи се вертикални пукнатини, характерни за цялата карстова система на Западния Балкан. Ямата е внушителна с големия си отвор (8 на 5 м), който води отвесно надолу към дъното на пропастта.

На дъното на Ямата е оставен печат на пропастта, кече и мастило."

От експедицията през 1966 г. бе останала и ръчна скица на пропастта на малко листче от тефтер.

След 20 години, през зимата на 1986-а, ето ни и нас край отвора на Ямата с Ботевите четници (така е записана и в картотеката на БФПД). На трета експедиция – опит да издирим следи от четиримата мъченици, хвърлени тук. В един ветровит януарски ден (22.01.1986 г.) стоим мълком и си припомняме думите на летописеца.

Четирима сме: инж. Владимир Петричев и Ангел Велчев от пещерния клуб при туристическо дружество "Искър" - Мездра, Трифон Даалиев от БФПД и аз в качеството си на репортер от вестник "Ехо". Ангел се приготвя за проникване и влиза в пропастта, след него и Владко. Когато след час отново са горе, констатацията им не се различава много от тази на предишните експедиции - ще трябва много, много къртовски труд.

По едно време от кошарата в съседство иде баба Петра и ни кани да се постоплим. Влизаме. И както може да се очаква, разговорът ни се завърта около мъчениците. И тук край бумтящата печка в кошарата отново се убеждаваме в силата на народната памет.

Баба Петра Никова разказва това, което се знае в селото. Само че става дума за двама, а не за четирима четници и пак толкова "водачи". Попремисля и дори назовава поименно дядо еди кой си и бай еди-кой си. Вечен им позор! Челопечанката разказва и за срещата на овчарите с четниците, което ние не знаем. Комитите се скрили в Артарската дупка над селото. Там през турско местните жители криели от данъчните власти кой дрехи, кой храна, кой стока. Там се приютили юнаците, седнали да броят грошовете. Така ги заварили и овчарите. Що да сторят, уговорили се: ако оцелеем и се върнем след време от Сърбия, ще делим, ако не - халал да са ви грошовете.

И човекоподобните се "постарали" платата да е пълна.

Неизвестният селянин, който внесъл толкова смут в първата експедиция, се оказва мъжът на баба Петра - дядо Цено. Той потвърждава думите си отпреди близо четири десетилетия и разказва спомени на баба си Тодора Маркова. Тя като 12-13-годишно момиче видяла 15-20 комити със зелени дрехи. Помислила, че са османлии, и подбрала децата от групичката да се крият...

И все думата ни се върти около страшния и черен 21 май 1876 г. (стар стил).

И в пещерния клуб в Мездра темата е същата. Идват пещерняци от Враца и те се заслушват. После си обещаваме да почнем ново дирене. Колкото и да е трудно. Защото и нас, както Павел Делирадев, академик Буреш, Петър Трантеев, сенките на мъчениците ни безпокоят.

Тъжен послепис в нови дни. Алчни овчари от село Челопек, Врачанско, в нощта след разгрома на Ботевата чета (21 май 1876 г. по стар стил) заварват негови комити да броят пари в Артарската пещера. Три експедиции - през 1948, 1966 и 1986 г., се опитват да разгадаят съдбата на хъшовете революционери. Във Враца още през 1890 г. с дарения от признателните потомци е издигнат паметник на поета бунтовник Христо Ботев и неговата чета. Изработен е от бронз от немския скулптор проф. Густав Еберлайн. Жестоката съдба на загиналите за бъдещето на България е изобразена в четирите ъгъла на металната ограда – четири копия с набучени отрязани глави на паднали бойци.

Тленните останки на самия Ботев също не са намерени и няма гроб за националната икона. На походите поклонения "По стъпките на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица" публицисти ботеведи шушукаха, че отрязаната глава на "Жив е той, жив е..." е погребана тайно в двора на църквата "Свети дванадесет апостоли" във Враца, заедно с прибраните от река Лева изхвърлени от турците още шест други на комити поборници.

Има устни свидетелства, спомени, легенди, но яснота – не. В по-нови дни за това писа в. "24 часа". След години врачанската общественост решава, че старият паметник на Ботев е прекалено жесток и стряскащ с истината, изобразена на него, и през 1950 г. творението на проф. Густав Еберлайн е скрито в местния музей, като е обявено за "буржоазна отживелица". Почитта към Ботев трябва да е помпозна и символична! И между сенките на блуждаещите мъченици в центъра на Враца е издигнат днешният патриотичен монумент. Слава и памет! Но не съвсем. През 2009-а старият паметник на Ботев бил унищожен съвсем. Поинтересувайте се, мен ме боли. Боли ме да знам, че по земите на най-древните европейски култури сме останали рядко племе от едноклетъчни диваци.

За голямо авторово учудване текстът ми за Ямата с Ботевите четници не бе отпечатан през 1986 г. от колегите във в. "Ехо". Може би са решили, че една гадна криминална история няма място в ореола на Ботев. Не е патриотична, не е възпитателна. И може би са били прави? Знам ли? След две години отлежаване статията ми "Сенките на мъчениците" все пак усети печатарското мастило в сп. "Турист", бр. 4 от 1988 г.

Но и там не стигна до читателите. Заради участие в екопротестите в Русе и фоторепортажа "Дишай, човече" през пролетта на 1988 г. Държавна сигурност иззе от будките книжките на бр. 4 заедно със съвсем ситно отпечатаната статия за овчарите от Челопек. Скоро закри и сп. "Турист", а словата истини бяха претопени за амбалажна хартия и кашони за колбаси и консервиран зеленчук. Днес писах пак, да се знае.

Истината е като красотата – и под съдрана дрипа силно влече сърцето и духа.