При две преброявания насила карат хората в Благоевградско да се отказват от българската си националност

Историческите факти показват, че от самото си основаване социалистическата партия, както и нейните най-изявени лидери у нас имат

безспорна вина за обезбългаряването

не само на днешна Македония, а и на Пиринския край.

Свидетелствата за антибългарската политика на БКП и насилствените й опити за създаване на македонска нация след 1944 г. са многобройни.

Истината е, че веднага след деветосептемврийския преврат у нас комунистическата власт извършва едно от най-зловещите предателства към народа си и отказва да признае македонците за българи.

На първо място тя приема решението на Коминтерна за разделяне на българската нация на добруджански, мизийски, тракийски и македонски народи и се заема да го осъществи. Не си мърда пръста, когато титовистите избиват десетки хиляди българи в Скопска Македония.

По лично нареждане от Георги Димитров предава костите на Гоце Делчев и архива на Македонския научен институт на най-големите врагове на българщината в Македония. След това с насилие и репресии БКП работи активно за създаване на

македонска нация и език

Нещо повече - това е част от цялостна политика на комунистите, които воюват с всичко, свързано с национални и патриотични идеали.

Още през лятото на 1944 г. във Вардарска Македония е създадена македонска държава в рамките на СР Югославия. Веднага започват и опити за присъединяване и на Пиринска Македония към федерацията.

След изтеглянето на германците от територията на Македония през ноември между 28 и 30 декември 1944 г. в Скопие се провежда Второто заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ). В качеството си на самообявила се за върховна представителна и изпълнителна институция АСНОМ взема решение за включването на Вардарска Македония като федерална държава в рамките на югославската федерация. Като представител на правителството на България и БРП(к) Добри Терпешев приветства "освобождението" на Македония и "справедливото решаване на македонския въпрос" чрез даденото право на Македония "да живее независимо и свободно". На заседанието, без никой да го е упълномощил, завършилият едва трето отделение новоизпечен политик говори от името на българското население на Пиринския край и обещава, "че трябва да се върне този дял от Македония, който днес се намира в границите на България, и да се приобщи към Македония в Югославия".

Заплахата цяла Пиринска Македония веднага да премине към Югославия била съвсем реална, защото малко преди това същият неграмотен комунистически деец

с безпрецедентен акт харизал и Беломорска Тракия

на гръцките партизани.

За щастие от "декларацията" на Добри Терпешев се заинтересували английските дипломати в София, които се оказват по-големи български патриоти от него. Чрез незабавни дипломатически действия от страна на английското външно министерство и неговите представители в Москва, Белград и София Великобритания заявява, че е против всякакво прекрояване на българско-югославската граница и против всякакви налудничави идеи за изкуствено създаване на "велика Македония" под сръбско ръководство.

Въпреки осуетяването на този план, през същата година между комунистите в България и Югославия е постигнато споразумение за "пробуждане на македонското съзнание" на населението в днешна Благоевградска област. Водят се преговори за създаване на балканска федерация, в рамките, на която всички македонци да заживеят в своя държава.

Така в съгласие с политиката на Сталин на 8 октомври 1946 г. Георги Димитров дава на Тито и костите на Гоце Делчев, за да отидат в югославска Македония. Въпреки че напуска този свят едва на 31 години, Гоце Делчев - апостолът на поробена Македония вече се е превърналв легенда и е изпълнил сърцето, въображението и бъдещето на цял един народ.

Макар и още приживе да е поел пътя към жадуваната голгота, даже и в гроба си на поляната Свети Никола в с. Баница духът му не може да намери покой. В стремежа да запазят тленните му останки за поколенията, неговите другари не го забравят.

Войводите Михаил Чаков и Таската Серски още през 1906 г. прибират костите му под светия престол на църквата в с. Баница, където те престояват до 1917 г. Въпреки че селото е опожарявано три пъти, а църквата изгоряла, сандъчето с тленните останки на войводата се запазило и Михаил Чаков ги прибира в дома си в София. Там, поставени при иконата и едно денонощно горящо кандило, те престояват до 1923 г. През август същата година са изнесени тържествено и са оставени за поклонение в църквата “Св. Неделя”, а на 12 август са съхранени на тавана на храма заедно с костите на Георги Раковски. Няколко месеца по-късно са пренесени в канцеларията на дружество "Илинден". До 7 октомври 1946 г. те се съхраняват в Македонския дом на ъгъла на ул. "Пиротска" и ул. "Джордж Вашингтон" в София.

Но не е било писано Гоце да намери покой у нас. Новото българско комунистическо правителство отговаря положително на искането на току-що създадената в Югославия република Македония за предаване на костите на Гоце Делчев. В продължение на няколко дни саркофагът с тленните му останки преминава за последен път през Пиринския край, където той приживе броди с четата си, и е положен в двора на църквата "Св. Спас" в Скопие. Въпреки че първоначално премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за

"...един българин

без значение за освободителните борби",

костите са приети в Социалистическа република Македония.

Народът масово не е бил съгласен, свидетелстват документи от епохата. И това е напълно логично - та само в границите на новата Народна република България живеят над 3 млн. души, чиито корени са с произход от Македония. И това личи ясно от страниците на опозиционния печат в първите години след войната, докато все още не е бил забранен.

На страниците на в. „Свободен народ" новата линия на поведение е определена в едно изречение: „Тя не е нито социализъм, нито марксизъм, нито народна, а чисто и просто антинационална."

Година по-късно, на 19.11.1946 г., и в. „Знаме" пише: „Значи картите се разкриха: действително се замислюва отцепването на Пиринския край от България. Това е ясно, но съвсем не е ясно защо само за сметка на България трябва да стане „обединението на македонския народ", още по-малко убедително е, защо „бъдещето мирно развитие на България в най-близко сътрудничество с братска Югославия" е възможно само на базата, че част от българската земя заедно с населението ще трябва да отиде под чуждо владичество."

В края на 1946 г. населението на Пиринска Македония е принудено да отрече българската си национална идентичност и на проведеното демографско преброяване хората са заставяни

да се самоопределят

като "македонци"

Но за антибългарската политика на БКП свидетелства и партийният официоз. В статия, поместена във в. "Работническо дело" от 14.05.1946 г., четем: "На какво основание, ние българите, ще отречем правото на македонците да се наричат македонци и, да четат и пишат на македонски език?"

През 1946-1947 г. вече започва активно да се работи за налагане на културно-национална автономия на Пиринска Македония от България.

"Не е имало до сега факт подобен на тоя, който се появи във в. "Работническо дело" - да се предлага на чужда държава част от собствената родина. Той внася смут в душите на населението от заинтересования край и буди негодувание у българския народ.", пише в бр. 189 на в. "Народно земеделско знаме" от 19.11.1946 г.

В навечерието на Коледа, на 24.12.1946 г., в статията „Македония в миналото и днес" в. „Знаме" пише: „А пък искането да се присъедини към федеративна Югославия и българската Горноджумайска област, е явно произволно и неправилно, защото никой няма право да иска, щото българското население да декларира нова народност и да промени досегашния си политико-държавен живот."

На следващия ден, 25 декември, Коледа, започва преброяването на „македонците" в Благоевградския регион. Новата 1947 г. е посрещната от близо 170 000 чисто нови македонци.

А на базата на отчетените резултати Югославия иска широка културна автономия в областта. Исканията й са удовлетворени и след по-малко от година, през есента и зимата на 1947 г. официално е въведена "културно-национална" автономия в Пиринска Македония.

Дебългаризацията на Пиринския регион е спряна само от промените във външнополитическата обстановка. През 1948 г. Югославската комунистическа партия вече

не се ползва с

доверието на Сталин

и съответно двустранните отношения между България и СР Югославия се влошават.

И въпреки това комунистическото ръководство не къса окончателно с антибългарската си политика по отношение на Пиринска Македония.

"Обстоятелството, че мнозина македонци говорят на български език не им отнема с нищо македонското национално самосъзнание. Не е езикът сам по себе си единственият и най-главният признак на нацията" пише в. "Работническо дело" през 1948 г.

Всъщност хората у нас са накарани да се пишат македонци и дори да учат новия "македонски език" от учители, изпратени от новата югорепублика.

Но водената от БКП политика не замира и през 1956 г., десет години след първото, е направено второ преброяване на "македонците" в България.

Едва през март 1963 г. се слага началото на нова линия по македонския въпрос. След като предварително е съгласувал политиката си с Москва, Тодор Живков най-после открито заявява, че отделен простонароден и книжовен славянски македонски национален език никога не е имало. Македонският език е народен език, наречие от нашите западни наречия, диалект, но след 1945 г. такъв македонски език е изкуствено създаден в Скопие. Въпреки този привиден обрат лицемерието и двойственото отношение продължават.

В статия, поместена във в. "Пиринско дело" от 10 август 1968 г., пише: "Необходимо е да подчертаем, че македонският въпрос за нас не е нито актуален, нито главен. От него никой днес не прави драма или евтина политическа шумотевица. Но това съвсем не означава, че ние ще приемем да се хули името на България..."

В крайна сметка чак след отпадането на ръководната роля на БКП и настъпването на демокрацията може да се говори свободно за българския характер на населението в бившата югославска република.