Целта била да бъде изчистен образът на ген. Владимир Заимов от пропагандата и да се разбере истината за него

През лятото на 2015 г. в списание TREND бе публикуван текст на Клавдия Заимова - дъщеря на ген. Владимир Заимов, писан някога по повод 100-годишнината от рождението му. Самата тя бе починала 8 г. по-рано, през 2007 г., недовършила делото на живота си - да събере от всички възможни архиви - български и чужди - фактите около процеса и екзекуцията на баща си през 1942 г. Тя бе завещала това на сина си Михаил Заимов заедно с целия събиран през годините архив. Той от своя страна довърши работата, успявайки да се сдобие с невиждани документи за дядо си от военните архиви в Москва, които намериха място в издадената през 2014 г. книга на Борислав Дичев "Умирам за България". Това бе и повод Михаил Заимов тогава да разкаже част от семейната история през някои от съкровените моменти, които помни с майка си, и превратностите на съдбата, с които се бяха сблъскали в техния род.

"Целият ми живот мина под припокриващата се тежка сянка на трима души: Стоян, Владимир и Клавдия Заимови. Имена, неразривно преплетени в хронологията на съществуването ми. Бях толкова натоварен с очаквания, че в крайна сметка съдбата - тази стара подигравчийка, реши да си почине в моя случай. И макар да бях възпитан в почитание на родовия принцип - дълг, чест и лично достойнство, къде от детинска съпротива, къде като последица от либералната атмосфера, налагана вкъщи от майка ми, в училище бях слаб възпитаник и предпочитах да избягам и да отида да гледам от 10 ч сутринта "Фанфан Лалето" в кино "Цанко Церковски", вместо да правя дисекции на жаби в час по биология. В резултат на това ми безразсъдство върху мен злокобно се простираше втората сянка - тази на генерала, която ме караше да се присвивам под удара на учителските упреци: "Не те е срам, внук на герой, а двойкаджия", спомня си Мишо.

И наистина, да си представим бремето на публичното очакване, с което расте едно дете, на което прадядо му е един от апостолите на Априлското въстание, другар на Ботев, Каравелов и Бенковски, прототип на главния герой в "Под игото", а пък на дядо му - генерала от филма "Цар и генерал", са кръстени булеварди, училища, паркове, заводи...

Михаил Заимов разказваше, че цял живот най-големият му кошмар е как си губи дипломата за средно образование, та се налага да се връща в училище и да си доучва.

Михаил Заимов расте във време, в което дядо му ген. Владимир Заимов е почитан и даван за пример.

"Макар роден четвърт век след трагичната му гибел, бях закърмен със семейните истории за победи и предателства, имах чувството за старо познанство, духът му бе всепроникващ и подобно на стар домашен призрак го съзирах в полусенките, наметнал пелерина върху мундира или сменил го с цивилен костюм, нахлупил филцова шапка върху посребрената си коса", казва Мишо. 

Разстрелът на ген. Владимир Заимов през 1942 г. и съпътстващият го обществен скандал принуждават дъщеря му Клавдия да напусне Немското училище и да се премести в Девическата гимназия. Там посреща бомбардировките, марша на Червената армия и новите български управленци от крайните квартали, за които предрича баща в предсмъртното си писмо, което тя ще прочете повече от половин век по-късно. 

"След войната свободолюбивият дух я води към нетърпимост спрямо налагания режим и явно е направила впечатление в тези тежки времена на изкривявания и партиен терор, та един ден Цола Драгойчева предупредила баба ми да я махне от страната, за да не пострада. Така се озовава в Швейцария, където учи несъществуващата по идеологически причини у нас дисциплина социология при професор Жан Пиаже. Издържа се, като работи в книжарница, където един хубав ден влиза бъдещият ми баща - синеок, чаровен и дързък", разказва Михаил Заимов.

Майкъл Голдсмит, за когото става дума, е кореспондент на Асошиейтед прес - един от първите, влезли с англичаните в Берлин през 1945 г., и от последните, напуснали с американците Сайгон през 1968 г. Освен военен кореспондент той е и изключителен познавач на Африка от периода на антиколониалните движения. Интервюира Насър, Кадафи, Иди Амин... 

Докато Майкъл Голдсмит пише за мистерията с изчезването на мароканския социалист Бен Барка в Париж и атентатите на дясната "Организация на Секретната армия" (ОАС) срещу Дьо Гол, вдъхновили Фредерик Форсайт за "Денят на чакала", Клавдия Заимова му ражда първия им син - Мартин.

А своята поява Михаил описва така: "После нещо между тях двамата се чупи, така и не разбрах или не ме устройваше обяснението, но в крайна сметка майка ми, бременна с мен, заменя комфорта на женевския си дом с разкоша на живота в София в сивотата на развития социализъм. Годината е 1967-а. Когато към 5 ч сутринта започват родилните мъки, мама се качва на своя "Ситроен 2CV" и сама отпрашва към болницата. Странната гледка на жена, караща кола - рядкост в тези времена, - при това твърдяща, че ражда, се струва крайно недостоверна на нощния пазач, та се наложило сериозно убеждаване, за да вдигне бариерата към появата ми на този шарен свят." 

После добавя, че имал щастливо детство, макар че в семейство Заимови тегнело студено напрежение, примесено с разделение и съпроводено със спорадични скандали между майка му, баба му и вуйчо му по повод умрелия му дядо.

Проблемът идва най-вече оттам, че пропагандната машина на режима в София си е присвоила образа на ген. Владимир Заимов за своя употреба, изкривявайки го до неузнаваемост.

За този период и особено за непримиримостта на майка си Михаил Заимов си спомня: "Постепенно идеите се преиначават, снимките се подменят, думите се изкривяват. Генералът беше удобен с различния си, почти екзотичен на фона на ширещата се селско-работническа митология произход. Подлеци и използвачи започнаха да се упражняват, пишейки книги, изтъкани от измислици и явни фалшификации.

Чувствителността, примесена с болезнена честност, от които страдаше по рождение, не даваха покой на Клавдия. Мощта на системата, навяваща безнадеждност на ситуацията, не я обезкуражи. Бореше се според възможностите и душевното си състояние. Не се предаде до последния си дъх. В края на седемдесетте започна систематично да се среща с хората, убили баща .

Съдията, произнесъл присъдата, прокурорът обвинител, следователите и полицаите. Разговорите бяха тежки, макар че като хора от едно забравено поколение се отнасяха с уважение и приличие един към друг."

На повечето от тези срещи Клавдия Заимова води и невръсния си син. Мишо дълго ще си спомня с особено отношение вдовицата на бившия шеф на военната прокуратура ген. Никифоров, който има ключова роля в убийството на Владимир Заимов. Докато по време на сервирания чай между двете дами върви престорено любезен разговор, Мишо се терзае от непоносимата миризма на множеството котки, които отглежда престарялата генералша. Много години по-късно Михаил Заимов ще се чуди защо майка му го е водила на всички тези срещи - дали за да му даде житейски урок по гражданско поведение, или просто за да намира у него кураж в тежките моменти.

"Ясно помня как след поредния разговор в ледената снежна нощ колата не запали и в трамвая на път за вкъщи с тъга наблюдавах отразени в тъмните стъкла блещукащите сълзи, стичащи се по отвърнатото от мен лице", казва Мишо.

Своята мисия Клавдия продължава с усилия да пробие в закритите архиви в страната и в чужбина и да се противопостави на излизането на филми и книги, в които образът на ген. Заимов е представен неправдиво.

"Покри с лични срещи широк спектър от свидетели на времето от царското семейство до резидента на Абвера в България Ото Вагнер, известен сред обществото като доктор Делиус. Благодарение на Георги Йорданов върна в устата на баща си истинските му предсмъртни думи - "Умирам за България", поставяйки край на една от друга по-нелепи двадесет и три вариации на тема Съветски съюз, непобедимост и славянство.

Поради невъзможност да събере нужните документи в средата на осемдесетте започна да работи по сборника "Младият Заимов", покриващ живота му до тридесетте години, чрез дневниците му от войните за национално обединение и любовната кореспонденция със съпругата му Анна", продължава разказа за майка си Михаил Заимов.

Клавдия успява да подготви за печат книгата за баща си едва в края на 1989 г. У дома на Заимови започва трескаво очакване, но по някакви необясними причини издателството се бави.

"Всичко си дойде на мястото една сутрин с телефонна покана да отидем на среща с шефа на "Народна младеж". След неловко увъртане - видите ли, времената и интересите били други, нямало как - бяхме поканени да заплатим и да си вземем тиража или щели да го претопят. Вече си бях стъпил на краката, пък и курсът на долара беше на моя страна, тъй че бодро натоварих трите хиляди бройки на бордови ЗИЛ, след което ги качих на третия етаж, където заеха половин стая в семейния апартамент. Книгата така и не видя бял свят, с години мама целенасочено я разпространяваше сред добри и зложелатели, библиотеки и читалища и всеки, който се струваше заинтересуван", връща се към спомените си Мишо.

След падането на Живков Клавдия Заимова прави пътека до МВР с молби да позволят да зърне недостъпните материали, касаещи делото на баща .

Накрая се смилява поредният министър - Любомир Начев, който привиква служителката от архива и нарежда: "Предайте на г-жа Заимова каквото там криете".

Така Клавдия успява да прочете писмото от баща си 53 г. след като Владимир Заимов в минутите преди смъртта си го е адресирал до съпругата си Анна, сина си Стоян и до нея, както нежно я нарича, "мое мило Клодинетче".

Няколкото листа пожълтяла хартия, върху които с четлив почерк генералът е написал последното си послание, са крити от семейството както преди 9 септември 1944 г., така и преди 10 ноември 1989 г.

В папката освен оригинала на предсмъртното писмо (дотогава са известни само няколко грижливо подбрани пасажа) се намира и молбата за помилване, адресирана до царя с резолюция в червено "Присъдата е вече изпълнена".

В читалнята на МВР Клавдия Заимова се запознава и със собственото си досие от Държавна сигурност, носещо добронамереното (както иронично отбелязваше Мишо) име "Горгона". След което решава да се обади на всеки един от доносниците, които са все още живи, за да им каже, че им прощава. Както преди това е простила и на убийците на баща си - и физическите, и моралните.

За нея Мишо си спомня още: "Майка ми бе влюбена в баща си. Продължаваше да го обича така силно, както в деня, в който куршумите на гарнизонното стрелбище ги бяха разделили, оставяйки я тук, на долната земя, да страда по загубената си любов. Години наред неразбрана в мъката си, твърдеше, че ще си отиде на свой ред на 1 юни – деня на разстрела. Така и стана. Една мрачна вечер ни напусна без да се мъчи, надживяла баща си с над половин столетие. Завеща ми архива си и негласното очакване дългът да ме застави да продължа делото ."

И той наистина продължава и довършва достойно това дело.

Заедно с Борислав Дичев, който преди това е прекарал дълги часове в разговори по темата с Клавдия, Михаил Заимов обработва документите. Наема и изследовател, който да прерови архивите. Това начинание води до откриването на друга папка, засекретена през 1973 г. със заповед на ген. Нанка Серкеджиева: "Да се консултира само с разрешение на ЦК". 

Вътре са самопризнанията на арестувания генерал Заимов, написани собственоръчно в следствието - общо 81 страници. 

"На повечето хора са им необходими значително по-малко, за да опишат целия си живот. Явно и той е страдал от честността си. Бяха изчерпателно ясни, сами по себе си поставяха край на всякакви полемики и дебати. Въпреки това, явно наследил семейната упоритост и идеализъм, реших, че е необходимо да прибавя за допълнителна тежест и документи от руските архиви. Последваха две години институционален натиск от името на внука на героя на Съветския съюз върху тогавашния министър-председател Путин, президента Медведев, военните архиви, Съюза на ветераните в Думата, които в крайна сметка пратиха мълчаливия шеф на ГРУ по дяволите, назначи се комисия и един хубав ден се случи немислимото", разказва Мишо Заимов.

А то е, че за първи път в историята от архива на съветското военно разузнаване са извадени и предадени копия от шифровани телеграми. Те са писани от секретаря на съветския военен аташе след срещите му със Заимов в началото на 40-те години на миналия век. 

За този последен етап от усилията да се изчисти цялата мистификация около личността на ген. Владимир Заимов неговият внук, заключава: "Получените документи така си паснаха със самопризнанията, че решихме да вплетем двата текста и така да поставим край на спекулациите и лъжите. Книгата "Умирам за България" видя свят в края на 2014 г. и чрез пълнотата на включените в нея свидетелства и документи тя постави много ясни граници на всичко, свързано с процеса през 1942 г. Така сложихме точка. Дългът ни бе изпълнен. И към живите, и към мъртвите. В личен план ще си позволя да допълня, че за мен най-фрапиращото в случая е почти гадателската далновидност на генерала, предвидил в пълни детайли поредното национално крушение в среда на примиренчество и много подобно на днешното пагубно умение на властимащите да слугуват на силните на деня."