Как българският бездомник Стоян Георгиев завладя сърцата на италианците

Българинът бездомник Стоян Георгиев, наричан от хората в Милано "Стефано" почина на 2 април в италианския град, съобщи местното издание "Il giorno".

Дълги години "адресът му" във втория най-голям италиански град  беше на бул. "Корсо Венеция" (нещо като нашата "Витошка").

Стефано винаги носеше торбичка със семена в ръка и се чувстваше като милионер. „ Това са биткойни, това са диаманти", казваше той - "Трябва да засадим дървета, трябва да спасим този свят."

Така Стоян Георгиев, известен на всички като Стефано, 61-годишен български клошар в Милано, започваше своята ежедневна мисия с доброта. Той бе придружаван от кучето си Луиза. Заедно те спираха винаги бързащите граждани, за да им даде Стефано семенца от Гинко билоба, дърво, оцеляло през хилядолетията, чиито ветрилообразни листа през есента наподобяват крилата на златни пеперуди.

Българинът обясняваше значението на дърветата и канеше хората да засадят това семе, което той раздаваше близо до градините Монтанели.

„Засадете го през април", казвал Стефано. Но в началото на този април е раздал последните си семенца.

Болката на общността

Стефано почина точно след като посрещна пролетта, оставяйки в сълзи онези граждани, които с течение на времето, преодолявайки първоначалното си недоверие и предразсъдъци, не само се научиха да го обичат, но и преоткриха радостта от простия живот. И сега те се надяват, че Милано няма да забрави този „съвременен Дон Кихот, който не просто даряваше семена, а разговаряше с хората, слушаше ги, и умееше да създава ценни взаимоотношения в градската суматоха.", спомня си Силвия, местна жителка, която го е познавала.

Ужасната новина за смъртта му я шокира. Така беше и за Мартино, адвокат, който с удоволствие се заговаряше с шестдесет и една годишния мъж всеки ден по време на обедната си почивка.

„В началото бях привлечен от жизнерадостността на кучето Луиза, след това открих Стефано: мил, културен, дълбоко уважителен и воден от искрено желание да включи другите в своята малка, но голяма екологична мисия. Той беше твърд еколог, страстен почитател на изследванията на професор Стефано Манкузо, невролог и есеист. Петте или десетте минути, които успявах да прекарам с него, често бяха сред най-смислените за деня ми. И знам, че не бях единственият: мнозина го смятаха за приятел, за постоянно добро присъствие", разказва адвокатът.

Според Мартино, Стефано е обичал много Милано и бил решил да посвети времето и отдадеността си на града. "Дон Кихот, романтичен визионер" - както го нарича Силвия.

Тъжният епилог

Силвия  и Мартино научили за смъртта на приятеля си, когато се свързали с болницата, където бил приет по спешност.

„Това се случи в нощта на петък срещу събота. На Стефано внезапно е прилошало в Галерия Де Кристофорис, където прекарвал нощта", разказва Мартино.

„Преди няколко седмици Стефано се върнал от България и все още не бил намерил стабилен подслон. Но винаги се усмихвал, бил оптимист и казвал „Ще се оправя сега" и не искам помощ.", спомня си Мартино.

Загадка е, защо Стефано се е установил в Милано, както и цялата негова житейска история . „Знам, че е останал инвалид, след сериозен инцидент в миналото. Имал е сериозни проблеми с крака си. Но е пренебрегвал здравето си",  спомня си Силвия. Състоянието му внезапно се е влошило.

А кучето Луиза? „Вярната спътница на Стефано била отведена в приюта за животни и е под грижите на асоциация „Приятелите на Пенелопе".