С театрите стана цирк. Кой обаче е фокусникът?
Не може едни да играят всяка вечер или през вечер, а други да имат участия два пъти в месеца с реплика “Господарю, гостите додоха”
Светът е сцена, но животът не е театър. Не влизам в противоречие с Шекспир и неговото прословуто “Светът е сцена и всички сме артисти”. Интерпретирам го, обръщам го с хастара, без това да попречи на кройката.
Животът по-често, да не кажа предимно, е циркова арена. С целия персонаж на това изкуство - и звероукротители, и зверове разбира се, и еквилибристи, и акробати, и дресьори, и клоуни, разбира се. Много клоуни.
Понякога може да се направи аналогия и с панаир. Ония панаири с въртележки, блъскащи се колички, виенски колела и защитени от закона мечки. Дето показват номера.
Сега да се разберем. Никого не обиждам, ни човек, ни животно, ни мравка, ни мечка. Алегорията съществува, откакто свят светува. Просто и циркът, и панаирът са неизменна част от битуването ни. И театърът също. Театърът като изкуство, като институция. Не толкоз масово, щото липсват сергиите със скара-бира, стрелбищата и виенските колела, но всяко представление е своеобразно отражение на живота през погледа на драматурга, режисьора и трупата.
Житейски виенски колела и въртележки дал господ. И не само на сцената. Зад стените на театъра също. Сменят се директори и администратори, напускат добри актьори, биват уволнени, назначават се нови, ту горе, ту долу, центробежната и центростремителната сила си действат по всички физични закони. Та току някое длъжностно лице изхвърчи по кривнатата права и дръпне кончето, та плетката се разбридва.
Върви си с пълна, но леко позатихваща сила излизането на авансцената на обвиненията в тежки далавери в театрите в Смолян и Разград. Дали - или е дело на следствие и прокуратура. И ако да, то къде е заровено кучето. Кой е окачил на стената пушката в първо действие, за да почне тя да гърми на принципа де го чукаш, де се пука. Схемата, която сега излиза наяве, няма как да е от вчера и точно само от тези директори. Самоволно някак не ми иде достоверно.
Аз навремето, когато се закриваха нерентабилни театри, симфониети и квартети, скачах, че не може 68 щатни изпълнители да се подписват на ведомост, при положение че активно работят 23. Че не може едни да играят всяка вечер или през вечер, а други да имат участия два пъти в месеца с реплики “Господарю, гостите додоха” и “Опечалени, тримата мъже си отиват”. Не че без тези реплики може, ама режисьорът е затова, та да адаптира по целесъобразност.
Зная контрааргументите - тези актьори, дето не са най-блестящите, как така ще ги изхвърлим на улицата, и те деца хранят, и те са дали нещо на света. Съгласна съм. Щатът винаги е бил раздут, когато всички театри бяха държавни. Сега държавата дава субсидия съобразно доходите на театрите. Тоест билетите, които са продадени, печалбата от представяните представления (тавтологията ми е умишлена). Представа си няма зрителят за тегобите и тежненията как се връзва бюджет. Количеството в повечето случаи е за сметка на качеството. Да, и в театъра.
Да не говорим, че в един по-малък театър в по-малко населено място много трудно ще държиш ниво. Публиката на “В очакване на Годо” 10 пъти в един сезон няма да се върже. Абсурдът не ѝ е по вкуса. И правилно. Достатъчен е абсурдът, в който живее между манджата и сметките за тока, кво я интересуват Владимир, Естрагон и Поцо, които чакат нещо, което никой не знае какво е. Ако се замислят, ще разберат, че това очакване на Годо е като очакването да свърши преходът, ама това е още по-голям абсурд.
Абсурд е един извънстоличен театър да има големи приходи, разчитайки само на собствените си сили. Оставям настрана Пловдивския, Варненския, Русенския, Бургаския театър. Те винаги са били водещи - градовете са големи, привличат добри актьори, представленията им пълнят зали. Зали се пълнят и с гостуващи режисьори, примери дал господ. В София, бабан София Народният, “Възраждане”, Армията, “199” са с билети, продадени месеци напред. Но то половин България е в столицата и много столичани в повече никак не са в повече в културните институти, на място са си. Мечки, за животните, с които започнах по-горе - така влезе в театралната история гастролът по откритите сцени на мястото на закритите театри.
Най-известните актьори с най-касовите постановки играят пред провинциалната публика. И залите се пълнят. Иначе къде ще видиш, освен по телевизията, Юлиан Вергов, Захари Бахаров, Теодора Духовникова, Малин Кръстев, Владо Карамазов, Владо Пенев, Асен Блатечки, Снежина Петрова, Койна Русева, да не изброявам, не че са толкова много, но ще взема да пропусна някой най-любим.
Актьорите винаги са носили в себе си духа на аркашките, сълзите в очите и звездите в косите. По този начин и публиката сита, и бюджетът на театъра цял. Само че схемите за източване на едни пари, та да потекат другаде, са налице. И първоизточникът засега е неизвестен. Предполагаем да, но деклариран с доказателства... И ако говоря в единствено число, то е само като обобщение. Никоя схема, дори тука има - тука нема, не се реализира само от един ум, безумството е, че по веригата се навървят още и още. Щом има мегдан, хороводци ще се намерят, хорото ще се навърви.
Забелязахте ли, че пропуснах един важен участник във всяка циркова програма? Илюзионистът. Фокусникът, който вади от цилиндъра си гълъбчета и от джоба на зрителя от втори ред портфейла на този от първи. Чакаме барабаните да свирят туш!
Най-четени
-
Вълкът, глиганът и лисицата
Поп-културна басня, без връзка с Народния театър Значи, разхождал се веднъж вълкът из есенната гора и насреща му лисицата. А тя една красавица, с лъскаво кожухче, подготвено за зимата
-
Диктатура на тъпоглавите
У нас тлее разлом, потиснат и нерешен, неизговорен и изопачен За превратностите на съдбата се замислих. Дивашката реакция на театрална пиеса, от една страна, е обида за изкуството
-
Бай Ганьо срещу Малкович
Нападнаха Народния театър. Също и Еврото. Шенген. Около Театъра има Хути. Трудно е да се живее заедно с такива хора. Но няма как. Нарича се народ. Убиват или прогонват по-издигнатите измежду своите
-
Галерия На 10 ноември Тодор Живков дреме по време на преврата
Костадин Чакъров: Не беше изненадан, по предписание на правителствени лекари винаги спеше следобед Наричал приятелите си от Политбюро цеховите майстори от задругата “Боже
-
Галерия Художникът бедняк
Бил съм на около десет години, когато за пръв път видях автопортрета му. Стоях пред него около час като вцепенен. Никога няма да забравя високото чело на художника, тъжните му очи, къдравите коси