Регистрация

Вход



Забравена парола

Смяна на парола

Напишете дума/думи за търсене

Палачът на Левски му вдига паметник Иванчо Хаджипенчович

Паметникът на Васил Левски в София е вдигнат с участие, че и с дарение от човека, който лично праща Апостола на бесилото. Иванчо Хаджипенчович е ярък пример за онзи вид български политици, които са на линия при всички режими. Ако беше жив днес, той би бил бивш комунист, минал през СДС и НДСВ, който в момента се засилва за скок от ГЕРБ към Кунева.
Иванчо е член на Държавния съвет на Османската империя и на Върховния съд. Той е единият от тримата висши сановници, назначени от султана да съдят заловените след обира при Арабаконак бунтовници. Подписът му стои под смъртната присъда на Левски.
След Освобождението той произнася с нечуван цинизъм следните думи пред строящия се паметник на Апостола: "Ба, по тогавашному ние осъдихме един нехранимайко, който насъскваше покорната рая против вътрешния ред на държавата. А по сегашному излазя, че ние сме прикачили на въжето най-добрия син на България."
От друга страна, Иванчо Хаджипенчович е отървал от кауша мнозина бунтовници, а на други е облекчил съдбата. Той е виден борец за църковна свобода и има огромни заслуги за българската просвета. Но като повечето богаташи от онова време той е еволюционист - отрича бунта и настоява българският народ да постига целите си
бавно, полека и с благоволението на султана
Роден е в Русе през 1822 г. в семейство на чорбаджия. Завършва право в Париж и после помага на баща си в търговията. Постъпва на служба в местния меджлис, става и капуджи башия (помощник на валията) - титла, която му позволява да носи униформа. Затова Ботев в своя фейлетон "Кои сме ние" го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки".
Какво прави в меджлиса се разбира от едно писмо до валията от юли 1862 г. Предлагат го за орден, понеже "писмено Ви съобщил добити от него сведения за предполагаеми намерения на някои бунтовници". Този
сервилен и предателски акт
може би е свързан с Първа българска легия на Раковски и е "писмено сведение" за участници в нея. Като всички български нотабили по онова време Иванчо смятал, че Сърбия подкокоросва българите към бунт срещу султана. Това личи и от друг негов донос - от 1872 г., който вече е до Високата порта.
Звездата на Иванчо изгрява през 1865 г., когато Мидхат паша идва в Русе като валия на новия Дунавски вилает. Двамата се сближават, не само защото могат да си "хортуват по французки". В спомените си Стоян Заимов описва Иванчо като "тънък, висок, строен, хубавец - нос орлов клюн, очи игриви, бузи бели-червени, по темперамент сангвиник; стриже се, бръсне се и се носи по пашовски; до известна степен надменен, недостъпен за българите от средна ръка, а пред силните на деня извънмерно приказлив и подлизурлив... владее френски, гръцки и турски, а български говори с някакъв френско-турски акцент". С тази своя обществена поза българинът влиза в Търговския съд, в Общия вилаетски съвет и става съветник на пашата в неговите усилия да създаде общи турско-български училища. Двамата стават и приятели, когато Мидхат паша "изпитва" Иванчо дали е рушветчия и той се оказва на висота.
Иванчо разказва случката на Пантелей Кисимов и той я включва в своите "Исторически работи": "Дойде при мене някой кандидат за служба и ме моли да ходатайствам пред валията да го назначи мюдюрин за едно вакантно място и с молбата наедно сложи ми един фишек - 50 лири. Изобличих го, и место да взема рушвета му, но и пак подействах, та му се даде някоя служба. Подир някоя година сам Мидхат паша ми каза, че тия 50 лири той ги дал на просителя, нарочно за да ме изпита, дали съм рушветчия."
Когато Мидхат паша се издига до председател на Държавния съвет в Цариград през 1868 г., за член на съвета е издигнат и Иванчо Хаджипенчович. Вече като висш имперски сановник в Цариград той се хвърля във вихъра на църковната борба и после се среща там с... Васил Левски. Свидетелството за тая среща е от Христо Стамболски, чиито спомени са публикувани чак през 1927 г. Въпреки резервите (докторът е близък приятел на Иванчо) и въпреки някои анахронизми тези спомени са единствените от първа ръка.
Той описва сбирка в кв. Балкапан с Иванчо и други българи:
"По едно време влиза в кантората Стефан Илич водящ с себе си един никому непознат млад момък, среден ръст, черноок,
с оскъдни тънки мустаци,
с рядка малка брада. Илич побърза да го препоръча на сички кой е и с каква цел е дошел в Цариград. Той, Илич, разправи много на кратко подвизите и походите на Дякона Левски... Тогава Левски почна: "Господа! Надявам се да сте посвятени в сичките подробности на предприетото от нас свято дело; научих ся че от години вий съчувствате на сички, които съдействат за освобождението на България, имате даже и уцелели живи страдалци Стоян Буйнова сега в Анадол и Стоил Попова сега в Русчук. С последния ся видях преди година и му ся обещах тогава че ще дойда да ви посетя. Той натовари мене да сдуша известни българи за да образуват местни комитети в разни центрове из България. Дошел съм да поканя и вас да съставите и вий тука един комитет, на който съдействието ще бъде много ценно за сполуката на делото ни, и да ся съвещая с вас за средствата, по кой начин да ся получи. Ний мислим, че след като ся организира и подготви сичко за общото въстание, в упределенния ден на въстанието, да ся отклони и отвлече вниманието и действието на централното турско правителство към някое важно събитие станало тука в Цариград. Като такова предлагаме да ся предприеме запалванието на града от много страни с големи количества запалителни вещества, или да ся убие Султанът, когато отива на джамия."
После Левски изслушал възраженията на присъстващите и им оставил няколко броя от в. "Свобода" и уставопроекта на организацията.
Стамболски датира тази среща на 13 май 1869 г., но Левски е бил в Цариград през декември 1868 г. и после през 1871 г. Вероятно се има предвид второто посещение, когато в Букурещ вече е имало комитет, той е имал уставопроект и вече е излизал в. "Свобода" - все неща, които преди това не са факт. Колкото до идеята
да се пали Цариград
и да се убива султанът,
такъв план имат по-късни дейци като Бенковски, но дали Левски я е родил или споделял, хич не е ясно.
Стамболски единствен разказва и за второто отиване на Левски в Цариград. На 28 август 1871 г. той се появил в кантората на Илич в Галата и поискал да го приеме за 3-4 дни. Но понеже Илич имал гости, се договорили да настанят Левски у Иванчо Хаджипенчович на остров Халки. Те поискали съгласието му и отначало сановникът "ся сепна и трепна, даже ся подвоуми", но се съгласил. "Бива, бива, доведете го довечера на моста, гдето ще бъда и аз, за да тръгнем с първия параход в 9 часа по турски, когато няма навалица", казал бъдещият съдия на Левски.
"Наистина по-сигурно място не може и да бъде", признал и Левски с усмивка. И "облечен като турски писар (кятибски), с фес на глава и бастон в ръка", Левски хваща парахода заедно с Иванчо и доктора. На вечерята тримата обсъждат народните дела, а Левски тръгва от Цариград за Бургас със 146 турски лири, дадени му от Иванчо.
Месеци след това обаче Иванчо изпраща до великия везир Махмуд Недим паша мемоар (донос). В него подробно разказва за съществуването на тайна революционна организация сред българите, която е със сръбска подкрепа. Макар да не му е обърнато внимание,
това е първото
от предателствата,
които в крайна сметка водят до обесването на Левски.
Когато в края на 1872 г. назначават Иванчо в тричленката за съдене на комитите в София, той е силно уплашен и вика д-р Стамболски на съвещание. "Х. Иванчо, разказва докторът, знаял някои подробности за събитията, за които го канят да стане съдия в такава съдбоносна комисия, затова се опасявал да не си навлече някоя умраза и отговорност пред българите или пред правителството, като се произнесе в благоприятна за обвиняемите или противна смисъл. След като се предположиха всичките възможни случайности във време на съденето, че Левски не беше хванат и понеже и двамата мислеха, че той като една ловка лисица не ще се улови в капана, а ще да е избягал до сега зад граница, д-р Стамболски настоя, че х. Иванчо трябва да приеме и да отиде в комисията в София."
Докторът изтъква, че при отказ Иванчо ще изглежда като съучастник, че присъствието му ще направи другите съдии по-снизхоздителни и че в него подсъдимите ще видят надежда за спасение. След съвещание и с Гаврил Кръстевич Иванчо поема за София. Там обаче му се налага да застане очи в очи с Левски, да го съди и да го осъди на смърт.
По-късно в Цариград Хаджипенчович казал пред доктора: "Язък за този храбър, доблестен и смел българин! Язък за неговите трудове, за неговите тичания! Язък за българския народ, който изгуби един от най-преданите си синове този месец! Язък за България, която днес се разпъва на кръст и в духовно-екзархийските ни работи, и в политически отношения по въстанията ни.
Язък, язък, язък!"
Извън тази декларация, която контрастира с цинизма на по-късната му реплика пред паметника и май е съчинена от д-р Стамболски, Хаджипенчович разказва за поведението на Левски пред съда. Едва стоял на краката си, но отговарял смело и дори не поглеждал Общи. Общи изповядвал всичко, но Васил запазил самообладание. Съдът очаквал Левски да отрича твърденията на Общи и другите издайници. "Само по въпроси, отнасящи се до народното ни честолюбие и до личното му достолепие, той отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Тъй например, като го запитвали за съучастниците му, натъртено казвал: "Те са милиони, целият български народ!"
Според Иванчо при толкова писмени и устни доказателства спасяването на Левски е било невъзможно. Затова не се намесил при определянето на присъдата. Било немислимо да ходатайства за бунтовник, който си признава. После казва, че сам участвал в комитет и бил последовател на Левски. Но Апостолът се правел, че не го познава. "Силни морални мъки
и поражения изпитвах в съда, когато му задаваха въпроси, и ме беше страх сам аз да не се издам!", казал Иванчо накрая, възвръщайки цинизма си.
След години той пак е включен в комисия и разследва турските зверства в Перущица и Батак. Докладът му за тях е разтърсващ, дори се твърди, че занесъл в Цариград за доказателство отрязана детска глава. Този доклад е обявен за най-срамния в цялата османска история. Иванчо изготвя и нов, въз основа на който главният виновник за клането в Батак Ахмед ага Барутанлията е даден на съд.
След Освобождението Иванчо слага своя подпис под още един съдбовен документ - конституцията на България. Той е издигнат от Русе за депутат в Учредителното събрание и заседава в същата зала на конака в Търново, в която е разпитван Левски. Още по-късно се мести в София, за да стане след преврата на княз Батенберг член пак на Държавен съвет и на Върховен съд, също както по турско време. И се случва така, че постоянно се навърта около мястото на бесилката на Апостола. Участва в комитета за построяване на паметника му на това място и даже си строи къща само на 150 м от нея. Сигурно е готвел и реч за откриването на паметника, но умира около година преди това, през 1894 г.