В последните години светът не спира да говори за агресията в Украйна, но в този момент на планетата бушуват цели 183 регионални и локални конфликта - рекорден брой за последните три десетилетия.

В тази напрегната ситуация възниква въпросът можем ли да вземем поука от учителката на народите – историята? Изследователите на миналото изчисляват близо 300 000 въоръжени стълкновения за цялата позната човешка история, от които по-крупните са около 200. При тези внушителни цифри не е чудно, че някои от най-забележителните умове на човечеството, като Алберт Айнщайн и Зигмунд Фройд, са предполагали, че склонността към водене на война е заложена още по рождение у човека и един ден може да доведе до края не само на нашия вид, а и изобщо до изчезването на живота на Земята.

А от философска гледна точка е много интересен един аспект, свързан с целта на войната – надделяването над противника. Но какво означава победа и кой може да й се наслади?

Всепризнатият специалист по проблема, пруският философ и военен теоретик Карл фон Клаузевиц, в „За войната" ни казва, че „кулминационната точка на победата" е, когато една армия е постигнала своите максимално възможни печалби спрямо политическите си цели и наличните ресурси. Всичко, което идва след тази точка, е „ненужно и крие риск от понасяне на опустошителни, стратегически загуби".

Много преди него друг авторитет по въпроса - китайският философ и генерал Сун Дзъ, твърди, че първото най-важно условие за постигането й е да знаеш кога да се биеш и кога да не се биеш. В тази връзка той засяга и един друг проблем - да знаеш какво да правиш, когато срещнеш по-нисша сила. Това само по себе си кореспондира с най-честия резултат от края на една война – унижението на победените. А то е толкова по-голямо, колкото по-значителна е разликата в силите на противниците.

Военната история ни дава примери за невероятни ситуации, когато по-слаб противник унижава по-мощна армия. Тази горчивина е изпитала дори Римската империя, която отдавна е всепризната като символ на културното, политическото и военното величие през Античността.

През 259 г. в разгара на войната с Персия император Валериан се премества с армията си в Едеса. Но тогава избухването на чумна епидемия убива критичен брой легионери, отслабвайки римската позиция, и градът е обсаден от персите. Така през 260 г. Валериан е победен решително в битката при Едеса и е държан в плен до края на живота си. Епизодът е изобразен в известния релеф на победата, изсечен в скалата, който е запазен до наши дни недалеч от Персеполис. Той показва персийският владетел Шапур I, седнал на кон, пред него е застанал Валериан, а до него е коленичил друг римски император - Филип Арабина, който преди това е водил неуспешна война с персите и се е измъкнал само след като е платил огромен откуп.

Но според аналите историята има зловещо продължение. Когато император Валериан най-накрая умира в Гундишапур (точната дата на смъртта е неизвестна), според съобщенията той е бил одран. Говори се, че персите са боядисали тленните му останки с цинобър и ги окачили в храм като явно предупреждение към Рим. За това издевателство свидетелства историкът Лактанций,  който твърди също, че преди това Валериан е служил на персийския цар като вид „жива стълба", за да се качва на коня си.  

Как през следващите векове подобни случаи на унижения, дори между „цивилизовани" държави, не само не отслабват, а сякаш се засилват, четете в новия брой на сп. "Космос".