От Софийския университет обявиха, че тази година желаещите да учат педагогика са значително повече от предходни години. Незаети са места по физика, стопанско управление и всякакви други, но педагогиката е пълна.
Това звучи като красива алюзия, неочакван училищен звънец още през лятото. Това е толкова хубаво, че чак не е за вярване. Дори си мисля, че това е едно от най-значителните неща, които са се случвали в България в последно време.
И трябва да се усмихнем на това. Или просто всички на глас да изпеем “Върви, народе възродени” по няколко пъти.
Във време, в което
на всеки втори му е насаждана мисълта, че трябва да се учи право, финанси, банково дело и т. н., че парите са там и всичко останалото са глупости, измишльотини, въздух под налягане… Че ако искаш да успееш, да прекрачваш йерархии, да градиш кариери и въобще да бъдеш един успешен гражданин, едно нео-юпи на този свят, трябва да си юрист, икономист, банкер. И изведнъж, точно в България, желаещите да учат педагогика стават все повече и повече. Звучи направо като приказка. Звучи като саундтрак на великия филм с Робин Уилямс “Обществото на мъртвите поети”.
Няма как това да не носи усмивка, няма как да не изпеем великото парче на Стоян Михайловски, писано в Русе в далечната 1882 година. Да го изпеем още и като прошка, защото днес у нас учителската професия е тотално маргинализирана, напълно обезобразена, буквално нокаутирана с тежък ъперкът. През последните години учителят се превърна в нарицателно на глупак, на протъркан ъндърграунд, но най-вече на будала. Будала, които трябваше да изтърпи хиляди комплекси, обиди, неволи, да свежда глава, защото
много по-важни
 от него бяха S класа приватизатори,
“литературоведи”, занимаващи се предимно с жанра на чейндж бюрото, хора, за които азбуката започваше от ланеца, юпита и неоюпита, издишващи света по абсолютно еднакъв начин – през процепа на банкоматите, и още стотици знайни и незнайни герои, преминали в галоп през времето по сандали и бели чорапи.
И всички те бяха по-важни от Учителя.
Сякаш будала напълно определя, персонифицира, символизира отношението към Учителя през последните години. И вероятно няма по-точна дума от нея. Или просто не е измислена. И нито държавата, нито преходът, нито кризи и безпаричия имат толкова вина за това, колкото самите ние. Във всеки от нас вероятно се крие молекулата на вината. Във всеки от нас тя продължава да дреме. Всички ние се правим на ударени или недоспали, когато стане дума за това. Всички ние просто трябва да се сведем и засрамим. И пак изобщо няма да бъде достатъчно.
Ама никак!
И цялото това отношение, цялата тази апатичност и буквално присмех към Учителя, към сакралността на тази професия, към нейното свещенодействие доведе до това, че днес хора само с малки имена, без фамилии, да са национални герои. Да са в сърдечните пантеони на поне половин народ. Да пресират от малки и големи екрани.
Да контролират и надграждат ценностни системи. Да създават тенденции в живеенето. Да просвещават, все едно са Юго, Барт, Ортега и Гасет или Еко например. Това е и една от причините голяма част от българската интелигенция да си вземе и куфарите и пушек да я няма – не само поради недоимък, но по-скоро
омерзена от силиконовото небе,
от слънцето с
форма на ланец
Пушек да я няма там, където тенденции създават и градят не хора без фамилии, а точно обратното. Където фамилията е културен знак, аристократичен модул, гордост.
Това, че от Софийския университет обявиха, че много студенти искат да станат учители, е надежда. В думата “надежда” човек може да намери много неща. Това може би е една от най-еластичните думи в речника на хомосапиенс. Вероятно смисълът  е, че тези след нас ще преживеят живота си тук. И всички ще имат собствено и фамилно име.
Което, като се замислиш, изобщо не е малко.