“Баща ми командва екзекуцията си сам, майка ми прекарва 19 месеца в килия”, споделя неволите им тя

Основният заподозрян за нападението й е внучка с психични проблеми

Внучката на Виолета Донева ли е отнела живота й, или друг неизвестен до момента за властите човек?

Вече повече от 10 дни полицията не посочва с категоричност лицето, убило актрисата по брутален начин в дома й в софийския кв. "Изток".

Първата неофициална версия е самоубийство. Причината – полицията влиза в апартамента, след като разбива заключената врата на жилището. В него всичко е на мястото си, не липсват никакви ценни предмети, нито лични вещи, сред които чантата и накитите й. Няма следи от борба, но няма и оръжие.

При аутопсията съдебните медици заключават, че по трупа има множество прободни рани, както и счупена подезична кост. Това категорично говорело, че е била душена.

По-късно от начина, по който са причинени раните, психолози ще насочат разследващите към близки на семейството.

Травмите по торса били хаотично разпръснати, а намушкванията се случили с бясна ярост, което било типично при нападение от познат човек.

Полицията разпитва няколко души, но съмненията падат върху внучка на Виолета, която я посещавала в дома й. Според публикации в медиите в последно време двете развалили отношенията си. Младата жена страдала от биполярно разстройство, а от МВР неофициално коментираха, че има данни да го е отключила след употреба на наркотици.

Като причина за нападението бе лансиран сценарият между двете да е избухнал скандал, след като Виолета отказала да даде пари на момичето. Друга версия бе, че ставало въпрос за подялба и наследство на имоти.

В момента внучката на Донева се лекува в клиника. Дали ще бъде задържана, от полицията и прокуратурата ще решат след резултатите от няколко експертизи. Любопитно е, че властите са имали контакт със заподозряната дни след трагедията. Те я закарали на задължително лечение в клиника в Пазарджик. Тогава все още не било ясно, че артистката е мъртва. Дали момичето е признало на психиатрите какво е направило, засега остава неясно.

До момента нито полицията, нито роднините се наемат да кажат какво точно е довело до насилствената смърт.

"Има официално разследване, което трябва да установи обективната истина, както и извършителя или извършителите - коментира пред Би Ти Ви синът й Иво Стайков. - Просто слухове, лични теми, престъпления и т.н. не ги коментирам."

Оказва се, че житейските премеждия и несгоди са неотменна част от живота на Донева.

"Коренът ми е жилав - разказва тя в интервю пред в-к "Континент" през 1992 г. - Прадядо ми е учител от Охрид, преследван за идеите си. Имал двама сина - единият е Стефан Стефанов, който бил председател на Националния комитет на Македония. През 1945 г. сърбомански настроените среди го свалят и хвърлят в затвор. След тригодишни нечовешки инквизиции умира. Брат му - дядо ми Георги, беше археолог. Той ме отгледа след убийството на баща ми."

Съдбата на таткото на Виолета - Павел Джингеров, също е тежка.

"Той е бил първенец на випуск "Орловски", офицер от царската армия, владеещ три езика - споделя за него тя. - Твърде малка съм била, когато е загинал. Изключителна личност. Държал се е съвършено достойно по време на Отечествената война. Устни свидетелства и писмени документи говорят за неговия героизъм и любов към България, на която служи до последния си миг. Това не спира т.нар. Народен съд, който с присъда номер 1, издадена в Горна Джумая на 14 март 1945 г., го осъжда на смърт. На следващия ден баща ми командва разстрела си сам."

Два месеца след неговата екзекуция съпругата му Цвета Джингарова е качена в кола на софийския бул. "Мария Луиза" и отведена в Дирекция на полицията на Лъвов мост.

Следователите искат да изтръгнат от нея признания. Интересуват се от това дали и тя е политически противник на властта и има ли сред обкръжението й други като мъжа й.

19 месеца от нея няма никаква следа.

"Баба ми и аз, изхвърлени от дома ни с прекрасната библиотека, понесли само сабята на баща ми, започнахме митарства, които граничат с невероятното - спомня си Донева. - Детството ми премина в едно мазе на Руски паметник, в което ни сваляха веднъж на ден храна в стара кутия от обувки."

Там ги приютява адвокат, който по-късно чрез връзки научава, че майката на малкото момиче е жива и е в софийския затвор. Урежда среща с нея, на която бабата взема невръстната Виолета.

Дотогава детето слуша за Цвета, но с условието, че тя вече може да не е сред живите. Знае, че е завършила с отличие Софийския университет и че всички я наричали “жар-птица”, защото била неописуемо красива. Срещата на Цвета с дъщеричката й се случва в сградата на милицията на Лъвов мост. Виолета е в шок. Разплаква се, защото пред себе си не вижда жената с опияняващо лице, лъчезарна усмивка и буйни коси. В стаята влиза състарена, тъжна и изтощена дрипава дама, която няма търпение да я прегърне.

Престоят на Цвета в затвора я бележи завинаги. Както много други, тя вече има етикет в обществото. Приятелите й, които преди това са до нея и съпруга й, започват да я отбягват. Обръщат й гръб от страх, че властта ще посочи и тях за предатели. Учителските й права са спрени. Доходи от допълнителни дейности, с които тя разполагала към онзи момент, също биват прекратени.

Единственото, което Джингерова може да направи, е да кандидатства в театрално училище, в което е приета с помощ от близък. Малко по-късно е назначена в Габровския театър. Обикаля из градовете, за да участва в представления, като плътно до нея стои дъщеря й.

"Бяхме като подгонени зверчета", описва премеждията им Виолета.

Тя израства ръка за ръка с майка си и често преспива по театрите, където Цвета припечелва, за да се издържат. Успява да осигури на дъщеря си всичко. Учи я да готви, праща я на уроци въпреки ограничените финанси, с които разполага.

Донева пази топъл спомен за Цвета - любяща, грижовна, същевременно с това мъжкарана, която се бори сама със зъби и нокти, за да оцелеят двете. За щастие, майка й намира любовта за втори път в лицето на актьора Кирил Донев, който гледа Виолета като свое дете.

Едва през 1991 г. тя вижда смъртната присъда на биологичния си баща, в която фигурират всичките десет обвинения. Нарича ги "безумни".

"Страшното там беше друго - обяснява пред в-к "Континент" Донева година след като й показват архивите. - То касае една личност на име Александра Шарланджиева. Това е майката на писателката Свобода Бъчварова. Всички са знаели, че мъжът й е комунист и че тя също е свързана с комунистите. Родителите ми са я взели под крилото си. Три години е живяла с дъщеря си в нашия дом, третирали са я като член на семейството.

Татко ми от чисто човешки подбуди е приемал преследваните от властта комунисти. През 1991 г. видях подписа й под смъртната присъда на баща ми. Сега разбирам защо всичките тези години Свобода ми задаваше един и същи въпрос: "Майка ти жива ли е още?" Представяте ли си как се е чувствала. Другият, който е поставил подписа си на обвинителния акт срещу баща ми, е съдията Михаил, известен в тогавашните среди изверг."

Разстрелът на баща й й се отразява и на по-късен етап.

"Макар че завърших със златен медал, нямах право да следвам - признава артистката. - Едва когато приех името на втория си баща, получих заветната бележка."

Виолета добре си спомня и "удара", който понася във Военния театър, след който изчезва задълго.

"Още като студентка играех в този театър постановки - разказва тя. - Реших, че той е върхът. Отивайки там, не изчислих обстоятелството, а при моята биография това беше важно, че този театър е на Главно политическо управление. Усетих го на гърба си, когато започнаха да ме привикват първо по дребни поводи при съответните политически офицери и шефове на Главно политическо управление."

Те й напомняли, че е човек с проблеми в биографията си и че тези проблеми не са забравени.

"Отнасях се снизходително към това, тъй като по онова време почти всяка година бях посочвана измежду трите "най-любими" актриси на публиката - разказва Донева. - Просто нямаше как да ме изгонят, очевидното не можеше да бъде отречено. Веднъж много спешно ме извикаха в ГПУ, защото беше дошъл нов генерал за началник.

Уведомиха ме, че трябва да се направи нещо като чистка в театъра и че има двама души с петна в биографиите - на първо място бях аз, а на второ един организатор на име Тодор Шишманов. Беше ми казано, че ако искам да остана в театъра, това ще има своята цена. Акцията беше пресметната много точно. Използваха края на сезона и срещу мен бяха хвърлени обвинения."

Виолета споделя, че и до днес не можела да "квалифицира" тези обвинения, тъй като предизвикали у нея и близките й усмивка.

"След три разговора с Главно политическо управление си подадох оставката - признава артистката. - Претекстът беше безумен, несъстоятелен и днес отново мога да се усмихна. Но тази усмивка ми струва доста години - почти осем. Ще си позволя лукса да кажа нещо за политическите офицери. Те са най-страшната част от офицерството. Политкомисарите - еничарите, които нямат качества да бъдат каквото и да било друго. Аз не вярвам, че те са се променили, макар че някои от тях хвърлиха партийните си билети. Те и комунизма са изповядвали в еничарския му смисъл. Мимикрирайки, те продължават да шестват и да властват в лоното на армията. Именно на тези хора станах жертва и аз. Страшното, по-точно зловещото ГПУ ме търпя достатъчно дълго мен, дъщерята на враг на народа. Периодично се провеждаше чистка във всички сфери на изкуството, както и навсякъде в обществения живот. Така изчезнах изведнъж! От сцената, от екрана, от ефира. Почти осем години. Бях принудена да напусна театъра на полковниците, както го наричам аз. Системата толерира посредствеността.  Устоях да не направя компромис, както направиха мнозина не само посредствени, но и талантливи колеги. Нека всеки съди според съвестта си."

Преди повече от 25 години Донева коментира и включването й в работата на СДС по време на първите избори.

"Умопомрачително време беше след края на 1989 г. - споделя тя пред в-к "Век 21". - През двете години, когато оглавявах СДС в най-червената община - "Червена звезда" , сега "Изгрев", просто не бях на себе си, завладяна от опиянението и възторга на промяната. Но цената на илюзиите е висока. Беше твърде хубаво, за да е истина. Момента, в който се намираме, аз наричам български синдром - това е овластена посредственост.

Познаваме го всички, то ни залива. Разочарована съм от евтините апетити на хората. Питаха ме: Ти не се ли бориш за себе си? Оказа се, че да извличаш политически дивиденти е очакваното от теб поведение към новата ситуация. Сигурно съм смешна в очите на другите с това, че единствено аз от колегите ми от СДС съм без заплата, без длъжност. Всички останали са кметове, депутати, посланици. Но мисля, че ако се бях възползвала от ситуацията, просто щях да повторя комунистическата креатура. Това ме отвращава."