Тричленният екипаж на „Съюз 11“ са единствените хора, за които е прието, че са загубили живота си извън пределите на нашата планета

Третата планета от Слънцето се строи в продължение на милиарди години. Всяко парченце от пъзела се подрежда от Божията ръка с прецизност и желание да бъде създаден достатъчно уютен дом за клетките, бактериите, динозаврите и всички други живи организми. Ние, хората, се нанасяме на по-късен етап и много бързо започваме да се разпореждаме сякаш ни е бащиния. Хиляди години съсипваме това, което не сме построили сами и което не ни принадлежи. И благодарение на упоритите ни усилия в тази посока планетата ни лека-полека започва да губи своя домашен уют. Няма да е в нашето поколение, нито в следващото и по-следващото, но ще дойде момент, когато тук вече няма да става за живеене.

Илон Мъск и другите богати мечтатели добре осъзнават страшната истина и от известно време насам говорят за разселване на хората по други кътчета на Вселената. Първата ни цел е Марс, а оттам може да прескочим до спътника на Сатурн – Енцелад, за да проверим дали има живот в соления океан под леда. А оттам накъдето ни видят очите, както се пееше в шлагера на „Дует Ритон“.

Звучи дръзко, звучи обнадеждаващо, но е невъзможно. Имаме капацитет да сечем горите и да тровим океаните, но не сме дорасли, за да напуснем спокойно нашия дом. Стъпването на Луната е голям успех, Международната космическа станция също е повод за гордост, но това са единствените ни червени точки на сметката. А зад тях стоят инвестиции за стотици милиарди и загубата на немалко човешки животи.

И все пак хората все по-смело ще поглеждат към звездите и ще си търсят нов дом, защото алтернативата е да си останем завинаги тук в очакване краят да настъпи рано или късно. Рисковете са огромни, но наградата е твърде голяма, за да се поддадем на страховете си. А че има от какво да се страхуваме, е повече от ясно. Извън пределите на Земята няма кислород, няма звук, няма цвят, всичко е мъртво.

Обитателите на МКС отдавна са описали точно неприятните промени, които настъпват в телата им, когато живеят в безтегловност. А извън базата, ако ги нямаше всички защитни системи, смъртта е бърза и атрактивна. И ако на някого подобна тема му се струва стряскаща, то е хубаво да му бъде припомнено, че щастливите развръзки са само за филмите, а в реалния свят животът и смъртта вървят ръка за ръка.

Водени от подобна максима, американски и съветски учени още в началото на космическите програми на двете суперсили търсят отговорите на въпроса – как точно се умира в Космоса. За целта са провеждани безчовечни опити с кучета и шимпанзета, поставяни в условията на почти пълен вакуум, за да бъдат проследени жизнените им процеси. Въз основа на тези експерименти се създава сравнително пълна картина на евентуалните последствия при разхерметизиране на космическия апарат или на скафандъра при работа на астронавта в безвъздушното про­странство.

Целия материал четете в "Космос"