Нацистите търсят “лек” за гейове, а в СССР ги обявяват за "буржоазен остатък"

За разлика от толерантното отношение в съвременните демокрации, големите тоталитарни режими на ХХ век се отнасят зле към хората с нетрадиционна сексуална ориентация, камо ли да ги допускат на държавни постове. По един или друг начин нацистите и Съветският съюз преследват прототипите на съвременните "джендъри".

В Третия райх например Хуберт Грубер, симпатичният лейтенант от комедията "Ало! Ало!", който показва силна привързаност към главния герой Рене Артоа, не само никога нямаше да бъде допуснат до офицерски чин, а най-вероятно щеше да загине в концлагер.

През ХІХ век германските активисти за хомосексуални права са световни лидери в усилията за реформа на негативните обществени нагласи. Но нацистите гледат на отмяната на наказателното преследване срещу хомосексуалистите във Ваймарската република като

разлагане на нравите

На 6 май 1933 г. студенти, водени от щурмоваци на СА, нахлуват в Института за сексуални науки в Берлин и конфискуват уникалната му библиотека. Четири дни по-късно по-голямата част от тази колекция от над 12 000 книги и 35 000 уникални картини е изгорена в центъра на Берлин заедно с хиляди други "изродени" литературни произведения. А Магнус Хиршфелд, основателят на института и пионер в научното изследване на човешката сексуалност, по това време изнася лекции във Франция и решава да не се върне в Германия.

Полицията затваря барове и клубове, в които се събират гейове и лесбийки. През 1934 г. Гестапо вече инструктира местните полицейски управления

да водят списъци с всички мъже,

участващи в хомосексуални дейности.

На 28 юни 1935 г. Министерството на правосъдието ревизира законодателството и дава правно основание за разширяване на преследването срещу хомосексуалисти. На 26 октомври 1936 г. Химлер сформира Централната служба на Райха за борба с хомосексуалността и абортите, която е оглавена от Йозеф Майзингер.

На 4 април 1938 г. Гестапо издава директива, според която мъже, осъдени за хомосексуалност, могат да бъдат затворени в концентрационни лагери. Между 1933 и 1945 г. полицията арестува около 100 000 хомосексуалисти. Повечето от половината от осъдените са изпратени в редовни затвори, а между 5000 и 15 000 са интернирани в концентрационни лагери.

Любопитното е, че "обратните" мъже са преследвани повече заради факта, че не са допринесли за желания

растеж на “арийското население”

и корумпират немските ценности и култура. В същото време лесбийките не са разглеждани като заплаха за нацистката расова политика и няма данни да са преследвани. По същата причина обикновено от репресиите не са засегнати хомосексуалистите с негермански произход, освен ако не са били активни с "арийски" партньори. От друга страна, затворниците, маркирани с розови триъгълници в знак на хомосексуалност, са били третирани грубо в лагерите. Според спомените на оцелели хомосексуалистите те са били сред най-малтретираните групи там. Охраната се присмива и бие тези затворници и още при пристигането им често ги отделя от останалите. Офицерите, отговарящи за работата в подземната ракетна фабрика "Дора-Мителбау" или в каменните кариери във Флосенбюрг и Бухенвалд, често давали смъртоносни задачи на хомосексуалистите като на непълноценни хора.

Водачът на СС Хайнрих Химлер ръководи нарастващото преследване на хомосексуалистите в Третия райх. И той, както и много други нацисти, вярва, че хомосексуалността е болест, която може да бъде излекувана. Затова се провеждат политики за "лечение", в което освен унижение и упорита работа, са включени и инжекции с мъжки хормони. Нацистите, заинтересовани да намерят "лек" за хомосексуалността, разширяват тази програма и включват

медицински опити

върху хомосексуални затворници от концентрационни лагери.

В повечето случаи режимът дори е готов да приеме хомосексуалисти в "расовата общност", при условие че те станат "расово съзнателни" и не действат според естествената си склонност. За "поправилите се" и "излекуваните" има начин да се реабилитират. Заедно с бивши криминални престъпници и бракониери те са включени в специална част на СС и са изпращани на Източния фронт.

Един от начините за оцеляване, достъпен за някои хомосексуалисти, е кастрацията, която се приемала като начин за "излекуване" на сексуалната девиантност. Обвиняемите могат да се съгласят на кастрация в замяна на по-ниски присъди, но в по-късните години съдиите или служителите на лагера на СС предприемали тази мярка

и без съгласие. Няма точни статистически данни за броя на хомосексуалистите, починали в лагерите.

В Съветска Русия отначало отношението е много различно. Непосредствено след Октомврийската революция болшевиките се обявяват против всякакво преследване на хомосексуалистите. Причината е, че в царска Русия традиционно за тях е имало много тежки наказания, в някои периоди дори публични изгаряния, комунистите ги обявяват за "жертви на буржоазията". По времето на Ленин те са реабилитирани и се радват на пълна свобода, като още през декември 1917 г. тяхното поведение е декриминализирано.

Легализирането на хомосексуалността

е потвърдено в Наказателния кодекс на РСФСР от 1922 г. и след преработването му през 1926 г. През 1923 и 1925 г. д-р Григорий Баткис, директор на Института за социална хигиена в Москва, публикува доклад “Сексуалната революция в Русия”, който обявява, че хомосексуалността е "напълно естествена" и трябва да бъде уважавана от юридическа и социална гледна точка.

Един от първите, които се противопоставят на толерантността, е писателят Максим Горки. Ненапразно на него се приписва и фразата: "Унищожете всички хомосексуалисти и фашизмът ще изчезне".

След завръщането си в Русия Горки пише специална петиция

и в резултат през 1933 г. съветското правителство на Сталин криминализира секса между мъжете. На 7 март 1934 г. към Наказателния кодекс е добавен член 121, който изрично забранява само мъжката хомосексуалност, а подобно провинение се санкционира с до пет години тежък труд в затвора. По време на съветския режим западните наблюдатели пресмятат, че между 800 и 1000 мъже са затваряни годишно по въпросната правна разпоредба.