Не, не са лекарите на първа линия. На първа линия са мъртвите. На втора линия са болните. Лекарите са едва на трета линия.
Преди години ме сряза внезапен перитонит, направиха ми операция в Пирогов, а след операцията завряха разни неща по всички дупки на тялото ми, даже пробиха една особена дупка в корема ми, за да заврат и в нея някакъв маркуч, от който изтичаше я течност, я отровен въздух, въобще някаква гадост. Бях обаче жив и това май беше единственото, което бях. По едно време коремът ми започна да се надува. Не извиках сестрите, защото ми бяха казали, че това да ти се надува коремът си е нещо естествено след операция, пък и сестрите много се сърдеха, ако им натиснеш копчето за повикване, особено през нощта, а беше нощ. Така че коремът ми продължи да се надува, аз стисках зъби, нали си било естествено, но по едно време не издържах, много ме заболя, натиснах копчето за повикване, дежурната сестра дойде, поогледа ме отгоро-отгоре в буквалния и преносния смисъл и започна да ми се кара като генерал на пресконференция :“ Ама нали ти казах, че така става след операция, какво ми звъниш, ще ти спадне коремът, хайде трай малко“. След което си отиде сумтейки ядосано.
Затраях си, коремът ми продължи да се надува и по едно време усетих, че се задушавам, а след това и че умирам. Просто разбрах, че умирам, натиснах копчето, сестрата дойде, вече съвсем ядосана, започна да ме хока, а пък аз съвсем тихо и спокойно й казах „ умирам“ – за повече нямах сили.
Този път тя се сепна, явно разбра, че става нещо необичайно и отиде да извика дежурния лекар. Дежурният лекар дойде, поогледаме отгоре - отгоре, след това се наведе, погледна отстрани и отдолу, каза „ оф, тия са забравили кранчето „ след което завъртя кранчето на маркучето и коремът ми тутакси спадна. Не умрях.
Дежурният лекар не се прибра веднага в стаята си, така и така бяха го събудили, отиде при сестрите на разговорка. Опитах се да чуя какво си приказват, трудно им се разбираше, но едно изречение чух ясно:
- Аби вие тоя щяхте да го изпуснете, а тоя е журналист, щеше да се разчуе, ще ми създадете неприятности.
Не, не се оплаквам, не правя обобщения за лекарите, сестрите, санитарите и здравната ни система, каквото такова, приемам всичко това като природно явление, като част от българското и българщината, такива сме си, ама все пак си викам: „ е как пък веднъж не се изкривиха тънките устнички на генералчето, което може би наистина свърши добра работа, да каже нещо добро за хората, да ги насърчи, да ги успокои, да ги приласкае, да им благодари дори – така, както правят отговорните господа в по-развитите държави „.
Защото не лекарите са на първа линия, на първа линия, както при всяка война са мъртвите, след това са болните - ранените, после са хората, които ще бъдат болни или мъртви, а лекарите и сестрите са някъде по средата.