30 години след демократичните промени в България

Романът разследване “Третият разстрел” е създаден от Марин Георгиев от началото на септември до края на декември 1992 г., излиза в книга през май 1993-а.

В основата му е използвано разсекретеното с началото на демократичните промени досие на поета Никола Вапцаров. Книгата е изградена въз основа на документи, факти и личности от 30-те и 40-те години на миналия век и разкрива житейската драма на един чувствителен и талантлив човек извън контекста на митологемите на комунистическата пропагандна машина.

На 17 април 1952 г. ЦК на БКП издава указ, с който се начертава стратегия и бюджет с колосална сума - 2 млн. лв., с цел създаването на героичен образ на поета Вапцаров, отдал живота си в името на комунистическия идеал.

В бюджета са включени средства за: издигането на бюстове и паметници из цялата страна; наименуване на училища, читалища и улици, организирането на беседи, чествания и рецитации, разказващи за живота, делото и “подвига” на поета, превеждане поезията на Вапцаров на десетки езици, публикации в чуждия печат за неговия живот и творчество, връчването посмъртно на международна награда за мир, откупуване на родната му къща в Банско и превръщането ѝ в музей и др.

По това време братът на Никола Йонков Вапцаров - Борис, овластен като член на БКП, активно участва в тези процеси и до края на живота си получава висши партийни постове, включително е бил и член на ЦК на БКП. Децата му завършват образованието си в чужбина - привилегия, достъпна само за елита, управляващ страната.

Неговият син Никола има дълга дипломатическа кариера и семейството им се ползва от всички привилегии на властта.

А днес внукът на члена на ЦК на БКП Никола Николов Вапцаров, кръстен не случайно на името на поета, все още се носи на крилата на комунистическата пропаганда от времето на тоталитаризма.

30 години по-късно след падането на режима образът на поета е застинал в бронзови статуи и представите за неговия живот у поколения българи се определят от наложените комунистически стереотипи. Появата на книгата “Третият разстрел” идва във време, в което хората не са способни да понесат истината. Срещу автора Марин Георгиев се изправя многолюдна безлика съпротивителна сила като ехо от изминалите десетилетия.

“Простреляха ме в полет”, както самият автор казва при представянето на сборника му с избрана поезия в Будапеща на 15 септември 2015 г., а в самата книга пише: “...Това прегрупирване на суетата се извършва и сега пред очите ни и тайните гости от трапезите на тоталитаризма днес явно сърбат и от трапезата на демокрацията.”

Така или иначе, в България се оказа невъзможно да се води какъвто и да е дебат по отношение на изминалия преди 30 години исторически период.

Всички държави от социалистическия лагер с изключение на България преминаха отдавна през болезнения процес за истината около комунистическите режими. По какъв начин в България през изминалите години се преподава в учебниците този период? С какво са се променили музеите, учредени с укази на ЦК на БКП? Колко са младите хора, които са посетили лагерите на смъртта, създадени от комунистическия режим в Белене и Ловеч, така както чрез държавна политика всеки един ученик в Германия поне веднъж в цикъла на своето образование посещава някои от лагерите на смъртта на фашисткия режим? Проблемът е, че дори и днес много агенти на службите за сигурност заемат важни административни и обществени позиции, а децата и внуците на т.нар. червена буржоазия са част от политическия ни елит.

И като че ли днес няма нищо по-естествено внукът на брата на поета - Никола Николов Вапцаров, носещ неговото име, роден случайно или не на датата на разстрела на Вапцаров, да инициира граждански инициативен комитет, с който да издигне кандидатурата на “независимия” кандидат за кмет Мая Манолова.

Предлагаме ви едно интервю с автора на романа разследване “Третият разстрел” Марин Георгиев 26 години след неговото издаване:

- Защо българите се оказаха неспособни след демократичните промени категорично и трайно да осъдят комунистическия режим?

- Защото: винаги сме се люшкали между опортюнизма и сектантството, прояви на незрелост и все сме по-верни от папата (Д. Талев бе написал, че последният комунист на планетата ще умре в България). Комунизмът по съветски образец бе най-силен у нас, а днес

не знам друга

страна по света,

в която да обичат

Русия повече от

родината си

Българинът все иска да мине между капките - и вълкът да е сит, и агнето цяло. Извън социализма, от века и до века, формулата на живота е: заложник на себе си. Без саможертва няма жертва за отечеството. И най-важното: ,,революцията”, договорена между Запада и СССР, затвърди старите елити и почти не допусна нови хора.

- Твърде рано ли излезе романът разследване “Третият разстрел”, за да може прочетеното да бъде възприето от едни свободни вече в мисленето си хора?

- Излезе, че така излезе. Вярвах, че хората ще разтворят ръце, за да прегърнат истината, а те ме разпънаха чрез моите. Защото показаха фактите. За коментара им може да бъда винен, но за тях – не. 1992 г. да ги изречеш, бе равнозначно на шокова терапия за тогавашния мисловен стереотип. Поетесата Миряна Башева писа в ,,Сега”, че извършвам самоубийство, белетристката Неда Антонова - че книгата ще бъде оценена след 30 години. След повече от 22 години нападки и без право на отговор, единствен Георги Коритаров ми даде думата в своето предаване ,,Свободна зона”. Преди 4 години на маса в ресторанта на БАН поетът Никола Инджов ми каза: ,,Прав е Марин Георгиев, виновни са нашите другари” (1993-а бе писал ,,Марин Георгиев – оплювачът на Вапцаров”), и най-неочаквано заключи:

“Готов съм

да напиша

предговор към

новото издание”

С нас бе и Тодор Коруев. Знам от Таньо Клисуров, че Трифон Митев, политик и поет от Стара Загора, след като прочел книгата, казал: ,,Че какво искат нашите другари?!”. На 7 септември т.г. в Дъбрава, в бедняшкото имение на критика Георги Янев, писателят Христо Карастоянов заяви пред двайсетина писатели, че незаслужено съм обруган и че книгата е прекрасна.

Още с появата си тя бе оценена в чужбина: Хр. Огнянов от Залцбург, Петър Увалиев – Лондон, П. Семерджиев – Йерусалим, Димитър Статков - Германия, най-добрият преводач на ,,Фауст”, носител на Хердерова награда (1966 г.), публикува утвърдителна рецензия в списание Osteuropa, бр. 11, ноември 1995 г., оценена е в Унгария и Полша от българисти, имам писма от българи, живеещи в САЩ. У нас вече три десетилетия съм единственият писател, заклеймен и преследван за книгата си в условията на демокрацията. Щях да пропусна: малко след издаването ѝ Виктор Пасков, на маса с Христо Калчев в ресторанта на СБП, ме извика: ,,Написал си най-добрата документална книга в последните 60 години”.

- Като човек, който в национален ефир показа указа на ЦК на БКП, в основата на изграждането на култа към личността на Никола Вапцаров, считате ли, че е време музеите, създадени с указ на комунистическата партия, да променят начините си на представяне на историята и да добавят експонати, свързани с деформацията на историческата истина от комунистическия режим?

- И това участие стана с клизма. Като обявиха седмичната програма на БНТ и бях посочен сред участниците, един от корпуса за бързо реагиране – Борис Данков, в статия в ,,Дума” ,,БНТ в поредната гавра с Вапцаров?” (28.11. 2014 г., бр. 276) за пореден път ми приписа неща, които не съм написал, и... от четирима, както е обикновено, участниците станахме шестима. Така ми бе съкратено времето за изява.

Допълнително

натрапиха двама

проверени

опоненти:

небезизвестната

проф. Мария

Калинова и

неизвестния все

още Никола

Вапцаров-младши,

внук на брата на поета, който още на младини страда от старчески монологизъм и повтаряше ,,истините” за поета от времето на социализма.

Същият Никола Вапцаров и Мая Вапцарова издадоха в книга факсимилетата от делото 545/42, което бе и моят извор. Но ,,пропуснаха” тъкмо тази част от документите, един от които съобщих в национален ефир. Показател за това доколко държат на истината.

За мен показването на указа бе възможно най-безмълвният отговор на празнословието.

Но той (младият Вапцаров) не се засрами.

Разбира се, че музеите трябва да се променят. Но това не зависи от мен.

- Мислите ли, че децата и внуците на членове на ЦК на БКП, облагодетелствани от режима и живели в охолство в годините на икономически кризи, имат моралното право да са част от управлението на демократична България? Като например внука на Пеко Таков, кандидатирал се за кмет на софийска община, или пък внука на Борис Вапцаров, издигащ кандидатурата на “другарката” Мая Манолова чрез граждански инициативен комитет.

- Фактите са по-красноречиви от това какво мисля. Според мен Н. Вапцаров-младши неслучайно оглавява щаба на Мая Манолова: това е тест към столичани доколко е ,,жив” Никола Вапцаров-старши, доколко образът му въпреки неговите ,,клеветници” и ,,убийци” като мен (някои и досега ме наричат убиец) може да бъде употребен от другарите отново. Мнителен ли съм, ако кажа, че провиждам и братската ръка на СССР/Русия, защото поетът е техен човек? Изборите ще дадат отговор на въпроса ви, така че аз ще замълча, за да не наруша изборния закон.

Драмата ни е, че обществото иска промяна, а няма кой да я извърши!

- Не мислите ли, че е време вашата книга “Третият разстрел” да се преиздаде, за да достигне до истинските си читатели и до поколенията, които не са обременени от идеологически зависимости, образование и възпитание от една друга епоха?

- Би било добре. Но и това не зависи от мен. Подготвил съм текста за ново издание, същевременно разбрах, че 1:1 книгата се разпространява в интернет.

Все пак извърших главното: написах я.

- С какво тази книга промени живота ви?

- Тежко е да си несправедливо обвинен. Но това ме кали. Не вярвах, че съм толкова непоколебим. Но и имах опора: не бях излъгал. Тогава зад теб стои Бог!

Смятам, че и седмичникът ,,Литературен форум”, който издавах 12 години, падна жертва покрай мен. От 2005 г. пак излиза, но... с периодичността на семейния секс.

- Вие сте единственият български писател, притежаващ трите най-значими награди на Унгария за принос в културния обмен между двата народа. С какво се различава преходът в България от този в Унгария?

- Унгария е европейска страна. Такава бе и през социализма. Това обяснява много. В чуждата родина получих всичко, което ми отказва родната чужбина. 2015-а излезе сборник с избрана моя поезия, близо 200 стр.: ,,Ни Бог, ни Дявол”, досега има три отзива за нея в тамошния печат. Днес и преди, да си преведен, не е от значение, има безброй начини за това. Значимо е дали се вписваш в чуждата литература. На 21 ноември в Будапеща е премиерата на втората ми книга, избрана проза - ,,Някой винаги гледа”, с предговор от проф. Золтан Яноши, учен, поет и главен редактор на издателството на Съюза на унгарските писатели Маdjar Naplo Kiado и на списанието им Маdjar Naplo, в августовския брой на което публикуваха откъси от нея. Къде ли не опитвах у нас да отпечатам трите предишни рецензии и все удрях на камък. Дано с този предговор, а имало и следговор от преводача, не стане така.

На 14 февруари миналата година за 12-и път беше връчен ,,Почетен меч Балинт Балаши”. Регламентът включва унгарец и чужденец.

След словото ми

се наредиха на

опашка да ме

поздравяват,

основателят на фондацията ми каза, че за всичките 12 досегашни години такова слово не е произнасяно, интервюираха ме от националната и католическата телевизия, националното радио и най-големия им ежедневник Мadjar Hirlap, който ми отдели цяла страница. Това не е правено от десетилетия за български писател, сподели ми два пъти директорът на Унгарския културен институт, дипломатът Дьорд Арато, който в специално слово ме представи. Излезе чрез Марин Бодаков във в. ,,К” ( бр. 10, 22 март 2019, стр. 3), оглавяван от дисидентката Копринка Червенкова.

Но не цялото. Ето кой пасаж отпадна: ,,Публикувани са повече от 20 негови книги, но най-известен го направи книгата му, с която, възползвайки се от възможността след смяната на режима да има достъп до материали от архивите, срина фалшивия мит за поета комунист Никола Вапцаров (“Третият разстрел”, 1993). През 1990 година той превърна седмичника на Съюза на българските писатели във форум на смяната на режима и в продължение на 13 години го държа срещу течението така, че по време на люшкането на политиката между Запада и Изтока вестникът запази стремежа си към самостоятелност и “западния си дух”.

Марин Бодаков, лансиран като представител на свободното мислене, ми писа, че той го бил съкратил. Но вие вярвате ли? Според мен пое вината, но взе себе си за мезе, ако перифразирам някогашния депутат Филип Боков.

- Имаха ли писателите в България вина за това, че не поеха инициатива за казване на истината за цялата политическо-идеологическа пропаганда на комунизма? Продължиха ли голяма част от българските писатели да са част от пропагандната машина на комунистическия режим, с което се оказаха единствено способни да се справят, независимо от краха и историческата действителност?

- Освен в горните случаи, а колко още ще премълча, отговорът е и в този скорошен факт: декларацията на Съюза на българските писатели, инициирана и подписана от сегашния председател Боян Ангелов и още 10-15 негови членове, по повод книгата на Светослав Нахум ,,Бягство от Крим”. Всички пропагандни клишета на уж отречения социализъм са си живи и здрави и работят с пълна пара. По-голямата част от писателите ни още живеят в политическите пространства на Варшавския договор. И как да не се възпроизвеждат ивангранитовците, боянангеловците, минчоминчевците, петърандасаровците и пр., и пр...

- Посочете поне едно нещо в живота си, което ви е изненадало.

- Че от съществуването си до днес в. ,,24 часа” ще пусне интервю с мен.

В последния момент М. Георгиев изпрати копие от мейл:

Скъпи Марине,

С радост искам да те осведомя, че ръководството на фондация “Йожеф Уташи” присъжда на теб наградата “Йожеф Уташи” за 2019 г.

Събитието ще се проведе в рамките на ноемврийската вечер на списание “Хител”.

Със сърдечни поздрави:

Ержебет Хорват, председател